Имаше още, и още. Бясно прелиствах страниците, пръстите ми трепереха, умът ми трескаво се връщаше назад към спомените за отварите, които Валънтайн ми даваше да пия всяка нощ, към кошмарите, че някой ме пробожда, дави и трови. Но не аз бях отровената. А Джонатан. Джонатан, когото той бе превърнал в нещо като полудемон. И тогава, Клеъри… тогава разбрах истинската същност на Валънтайн.
Клеъри изпусна въздуха, който не бе забелязала, че е задържала. Беше ужасно… толкова ужасно… много по-ужасно от това, което й бе показал Итуриел. Не можеше да определи за кого й беше повече жал, за майка й или за Джонатан. Джонатан — тя не можеше да мисли за него като за Джейс, не и като свързан с майка й, не и свързан с историята, която беше толкова жива в ума й — осъден да не бъде съвсем човек от баща, за когото е по-важно да умъртвява долноземци, отколкото да се грижи за собственото си семейство.
— Но… ти не си го напуснала и тогава, нали? — попита Клеъри и гласът и прозвуча немощно в собствените й уши. — Останала си…
— По две причини — рече Джослин. — Едната беше Въстанието. Това, което бях открила онази нощ в избата, ми подейства като шамар. Надмогнах страданието си и се насилих да видя какво се случва край мен. След като разбрах какво е намислил Валънтайн — масово клане на долноземци, — знаех какво не бива да допускам да се случи. Започнах да се срещам тайно с Люк. Не можех да му кажа какво е направил Валънтайн с мен и с нашето дете. Знаех, че той ще побеснее, че няма да се удържи и ще тръгне да преследва Валънтайн, за да го убие, а така щеше да рискува и собствения си живот. Не можех да допусна и някой друг да узнае какво е причинено на Джонатан. Независимо от всичко той си оставаше мое дете. Казах обаче на Люк за ужасите, които бях видяла в избата, за подозренията си, че Валънтайн не е с всичкия си и че лудостта му все повече се задълбочава. Двамата решихме да попречим на Въстанието. Трябваше да го направя, Клеъри. Беше нещо като изкупление, единствен начин да заплатя грешката си, че изобщо някога съм се включила в Кръга, че съм повярвала на Валънтайн. Че съм го обичала.
— И той не разбра, така ли? Имам предвид, Валънтайн. Той не заподозря ли какво правите?
Джослин поклати глава.
— Когато хората те обичат, те ти вярват. Освен това, вкъщи се правех, че всичко е наред. Престорих се, че вече не изпитвам първоначалното си отвращение от вида на Джонатан. Носех го в дома на Мерис Лайтууд и го оставях да си играе с нейния син, Алек. Понякога при нас идваше и Селин Херондейл — по онова време тя беше бременна. „Съпругът ти е толкова мил, казваше ми тя. Толкова се грижи за нас със Стивън. Дава ми отвари и смеси за здравето на бебето; те са чудотворни.“
— О — промълви Клеъри. — О, Боже.
— Това си помислих и аз — каза намръщено Джослин. — Исках да й кажа да не се доверява на Валънтайн и да не приема нищо от него, но не можех. Нейният съпруг беше най-близкият приятел на Валънтайн и тя щеше незабавно да ме издаде на него. Така че си замълчах. И после…
— Тя се е самоубила — допълни Клеъри, като си припомни историята. — Но… заради причиненото й от Валънтайн ли го е направила?
Джослин поклати глава.
— Честно казано, не мисля. Стивън бе убит при нападение над вампирско сборище и тя преряза вените си, щом научи новината. Беше бременна в осмия месец. Умря от загуба на кръв… — Тя направи пауза. — Ходж бе този, който намери тялото й. Валънтайн като че ли наистина се разстрои от смъртта им. Нямаше го почти целия следващ ден, а после се прибра с подути от сълзи очи и изтощен. А междувременно аз бях благодарна за неговата разстроеност. В крайна сметка, това означаваше, че той няма да забележи какво върша аз. С всеки изминал ден все повече се страхувах Валънтайн да не разбере за заговора и да не се опита да изтръгне насилствено истината от мен: кой е в нашия таен съюз? Каква част от плановете му съм издала? Питах се как ли ще издържа мъченията и дали ще успея да им устоя. Ужасявах се от мисълта, че няма да мога. Най-накрая взех решение да направя необходимите стъпки това да не се случи. Отидох при Фел със своите опасения и той ми направи една отвара…