— Отварата от Бялата книга — досети се Клеъри. — Значи затова си я искала. А как попадна книгата в библиотеката на Уейланд?
— Скрих я там една нощ по време на едно парти — каза Джослин с нещо като усмивка. — Не исках да казвам на Люк, знаех, че той няма да одобри идеята за тази отвара, а всички останали, които познавах, бяха в Кръга. Изпратих писмо на Рейгнър, но той бе напуснал Идрис, без да каже кога ще се върне. Каза, че винаги можем да се свържем с него чрез писмо — но кой щеше да му го изпрати? Тогава се сетих, че има един човек, на когото мога да кажа, човек, който мразеше Валънтайн достатъчно, че да не ме издаде на него. Изпратих писмо на Мадлен, като й обясних какво съм намислила и че единственият начин да бъда съживена, е да се намери Рейгнър Фел. Така и не получих отговор от нея, но бях сигурна, че е прочела писмото ми и го е разбрала. Само на това можех да разчитам.
— Две причини — рече Клеъри. — Ти каза, че е имало две причини да останеш при него. Едната е Въстанието. А другата?
Зелените очи на Джослин бяха уморени, но блестящи и големи.
— Клеъри — каза тя, — не се ли досещаш? Втората причина е, че отново бях бременна. Бременна с теб.
— О — рече Клеъри с отмалял глас. Спомни си как Люк бе казал: Тя беше бременна с второто си дете и бе разбрала за това преди няколко седмици.
— Но това не беше ли за теб още по-голям стимул да избягаш?
— Беше — каза Джослин. — Но знаех, че не мога. Ако бях избягала от Валънтайн, той щеше да преобърне рая и ада, за да ме върне обратно. Щеше да ме преследва и до края на света, защото аз му принадлежах и той никога нямаше да ми позволи да го напусна. Ако се отнасяше само за мен, може би щях да поема риска, разчитайки на някакъв късмет, но не можех да му позволя да преследва теб. — Тя отметна косата си от умореното си лице. — Имаше само един-единствен начин да бъда сигурна, че това няма да се случи. Той трябваше да умре.
Клеъри погледна майка си с изненада. Джослин все още изглеждаше уморена, но лицето й сияеше с огнена светлина.
— Мислех, че ще го убият по време на Въстанието — каза тя. — Не можех да го убия сама. Някак си не можех да го направя. Но никога не съм мислила, че той ще преживее битката. И после, когато къщата изгоря, ми се искаше да вярвам, че той е мъртъв. Все си повтарях, че двамата с Джонатан са изгорели в пожара. Но знаех… — Гласът й замря. — Ето защо го направих. Мислех, че това е единственият начин да те защитя — като изтрия спомените ти и те превърна колкото се може повече в мундан. Да те скрия в света на мунданите. Сега разбирам, че е било глупаво, глупаво и неправилно. И съжалявам, Клеъри. Просто се надявам, че ще ми простиш… ако не сега, то поне в бъдеще.
— Мамо. — Клеъри се покашля. Чувстваше се така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — Всичко е наред. Просто… има едно нещо, което не разбирам. — Тя зарови пръсти в плата на палтото си. — Искам да кажа, вече знаех една част от това, което Валънтайн е причинил на Джейс… тоест, на Джонатан. Но ти описваш Джонатан така, сякаш той е чудовище. Но, мамо, Джейс не е такъв. Ни най-малко. Ако го познаваше… ако можеше само да го видиш…
— Клеъри. — Джослин посегна и взе ръцете на Клеъри в своите. — Има още нещо, което трябва да ти кажа. Не става въпрос за нещо, което съм скрила от теб или за което съм те излъгала. Но има неща, които и аз не съм знаела, неща, които аз самата едва наскоро открих. И може би не е лесно да бъдат чути.
По-лошо от това, което вече ми разказа? — помисли си Клеъри. Тя прехапа устни и кимна.
— Продължавай. Трябва да знам.
— Когато мадам Доротея ми каза, че Валънтайн се е появил в града, знаех, че е дошъл за мен… за Бокала. Исках да избягам, но не смеех да ти кажа защо. Не те упреквам, задето избяга от мен в онази ужасна нощ, Клеъри. Радвах се, че не беше там, когато баща ти… когато Валънтайн и неговите демони нахлуха в апартамента ни. Имах време само колкото да погълна отварата… Чух ги как разбиваха вратата долу… — Гласът й потрепери и стана дрезгав. — Надявах се, че Валънтайн ще ме сметне за мъртва и ще ме остави, но той не го направи. Закара ме в Ренуик. Опитваше се как ли не да ме събуди, но все не успяваше. Беше някакво сънно състояние; долавях присъствието му, но не можех нито да мърдам, нито да общувам с него. Допускам, че той си е мислел, че не мога ида го чувам, нито пък разбирам. Ето защо, докато спях, той сядаше до леглото ми и ми говореше.
— Говореше ти? За какво?
— За нашето минало. За сватбата ни. Как ме е обичал, а как аз съм го предала. Как оттогава не е обичал никоя друга. Мисля, че беше искрен, доколкото изобщо е способен на такива чувства. Винаги съм била тази, на която е доверявал съмненията си, чувството си на вина и мисля, че откакто съм го напуснала, не е имало друга. Мисля, че той не можеше да се възпре да ми разказва, макар да знаеше, че не трябва. Мисля, че просто искаше да поговори с някого. Сигурно предполагаш, че мислите му са били заети основно с това, което е сторил на онези нещастни хора, превърнати от него в Бездушни, или за това, което се готвеше да стори на Клейва. Но не беше така. Това, за което искаше да говори, беше Джонатан.