— Имаш предвид, познала си го по това, че е излъгал, че е Себастиян Верлак? И защото е шпионин на Валънтайн?
— Да, заради тези две неща — рече Джослин, — по-точно, усъмних се чак след като Люк ми каза, че според теб Себастиян си е боядисал косата. Може и да греша, но момче, малко по-голямо от теб, с руса коса и тъмни очи, с неизвестни родители, безрезервно предан на Валънтайн… нямаше как да не си помисля, че това е Джонатан. А има и друго. Валънтайн все търсеше начини за сваляне на защитите, все твърдеше, че имало как това да се направи. Експериментите върху Джонатан с демоничната кръв — Валънтайн твърдеше, че това ще го направи по-силен, по-добър боец, но и много повече от това…
Клеъри погледна втренчено.
— Какво искаш да кажеш с това „много повече“?
— Това беше неговият начин да свали защитите — рече Джослин. — Никой демон не може да премине защитите на Аликанте, но за да ги деактивираш, ти е нужна демонична кръв. Джонатан има демонична кръв; тя тече във вените му. А като ловец на сенки получава автоматично правото да влиза в града, когато си поиска, без значение за какво. Той е използвал собствената си кръв, за да свали защитите, в това съм убедена.
Клеъри си спомни как Себастиян бе застанал сред тревата близо до руините на имението на Феърчайлд. Начинът, по който тъмната му коса падаше върху лицето му. Начинът, по който държеше китките й, ноктите му, забиващи се в кожата й. Начинът, по който й бе казал, че е невъзможно Валънтайн някога да е обичал Джейс. Тя си бе помислила, че го казва, защото мрази Валънтайн. Но сега разбираше, че не е така. Той просто… ревнуваше.
Тя си спомни за принца от картините си, онзи, който толкова приличаше на Себастиян. Беше отдала това на съвпадение, на преплитане на представите, но сега се запита дали това нямаше връзка с общата им кръв, която я бе накарала да даде на злополучния герой от историята си лицето на своя брат. Тя се опита отново да си представи принца, но картината сякаш се разпадаше и стопяваше пред очите й, подобно на пепел, разпръсната от вятъра. Единственото, което виждаше, беше Себастиян и червената светлина на горящия град, отразена в очите му.
— Джейс — каза тя. — Някой трябва да му каже. Да му каже истината. — Мислите й се блъскаха в безпорядък. Ако Джейс знаеше, ако знаеше, че няма демонична кръв, може би нямаше да тръгне след Валънтайн. Ако разбереше и че не е брат на Клеъри…
— Но аз мислех — каза Джослин със смесица от съчувствие и недоумение, — че никой не знае къде е той…?
Преди Клеъри да успее да отговори, двойната порта на залата се отвори, разливайки светлина върху колонадата и стълбите под нея. Отвътре се чу шум от високи гласове, когато Люк се показа на вратата. Той имаше уморен вид, но лицето му, за разлика от преди, беше ведро. Изглеждаше почти облекчен.
Джослин се изправи на крака.
— Люк. Какво става?
Той направи няколко крачки към тях, после спря на половината разстояние до стълбите.
— Джослин, извинявам се, че ви прекъсвам.
— Няма нищо, Люк. — Въпреки замаяността си, Клеъри си помисли: Защо се обръщат един към друг по този начин, по име? Сега между тях цареше някакво странно напрежение, което преди не съществуваше. — Случило ли се е нещо?
Той поклати глава.
— Не. Както никога, всичко е наред. — Той се усмихна на Клеъри и в усмивката му нямаше никакво напрежение. Изглеждаше доволен от нея, дори горд. — Ти успя, Клеъри — рече той. — Клейвът се съгласи да им поставиш знаци. Решиха да не се предават.
18
Здравей и сбогом
Наяве долината беше по-хубава, отколкото във виденията на Джейс. Може би заради ярката лунна светлина, посребряваща реката, виеща се между зелените брегове. От двете страни на долината се издигаха бели брези и трепетлика, чиито листа трептяха на хладния бриз — тук, на билото, ставаше студено, понеже нищо не спираше вятъра.
Безспорно това бе долината, където беше видял за последно Себастиян. Най-после го пипна. След като върза Уейфарър за едно дърво, Джейс извади окървавената нишка от джоба си и направи още веднъж ритуала за проследяване, ей така, за сигурност.
Той затвори очи, очаквайки да види Себастиян, надяваше се той да е наблизо… може би още беше в долината… Но вместо това видя само мрак. Сърцето му заби по-силно.
Той опита отново, като премести нишката в левия си юмрук и неумело изписа проследяваща руна на опакото му с дясната си, по-несръчна ръка. Този път, преди да затвори очи, той пое дълбоко въздух.