Отново нищо. Само тъмнина. Той постоя така една минута, зъбите му скърцаха, вятърът го пронизваше през якето, като караше кожата му да настръхва. Най-накрая той отвори очи, проклинайки… после, в пристъп на гняв и отчаяние, разтвори юмрука си. Вятърът пое нишката и я отнесе толкова бързо, че дори и да беше забелязал веднага, нямаше как да свие юмрука си отново.
Мислите му се объркаха. Проследяващата руна вече не действаше. Може би Себастиян бе разбрал, че го следят, и беше направил нещо, за да развали магията… само че какво можеш да направиш, за да спреш проследяването? Може би е намерил голям водоем. Водата разваля магии.
Не че това помагаше особено на Джейс. Не можеше да обходи всички езера в страната, за да види дали Себастиян не се подвизава насред някое от тях. Та той беше толкова близо… толкова близо. Видя долината, видя Себастиян в нея. И онази къща, която едва се виждаше, заобиколена от дървета, на дъното на долината. Поне можеше да слезе долу и да обиколи къщата с надеждата да намери някаква следа от Себастиян или Валънтайн.
Умърлушен, Джейс си начерта със стилито бойни знаци за бързи реакции: единият — за да се движи тихо, другият — за да се движи бързо, и още един — за да стъпва уверено. Когато приключи — усещайки познатото чувство на тръпчиво парене по кожата, — той пъхна стилито в джоба си, потупа шията на Уейфарър и се спусна в долината.
Склоновете на долината бяха измамно стръмни и коварни с ронливите си сипеи. Джейс ту стъпваше внимателно, ту се плъзгаше по сипеите, придвижвайки се по-бързо, но и по-опасно. Докато стигна дъното на долината, ръцете му бяха окървавени от постоянното падане върху ронливия чакъл. Той ги изми в чистия, забързан поток, чиято вода беше леденостудена.
Когато се изправи и се огледа, той установи, че сега вижда долината от ъгъл, различен от този, от който я бе наблюдавал при проследяването. Горичката с израсли накриво дървета, чиито клони се преплитаха, беше тук, наоколо се издигаха склоновете на долината, тук беше и малката къща. Сега прозорците бяха тъмни, а от комина не излизаше пушек. Джейс усети нещо средно между облекчение и разочарование. Това, че в къщата нямаше никого, щеше да го улесни в претърсването. Но от друга страна, защо нямаше никого?
Когато се приближи, той се запита кое толкова в тази къща му бе изглеждало зловещо, докато я бе наблюдавал. Отблизо това беше най-обикновена фермерска къща, каквито имаше много в Идрис, построена от четвъртити бели и сиви камъни. Капаците на прозорците бяха боядисани в светлосиньо, но изглеждаха така, сякаш от години никой не ги е пребоядисвал, бяха избледнели и олющени от старост.
Джейс се приближи до единия от прозорците, покатери се на перваза и погледна през замъгленото стъкло. Видя голяма, потънала в прах стая с етажерка за инструменти на едната стена. Тези инструменти не бяха предназначени за стопански труд — това бяха магьоснически инструменти: купища изцапани пергаменти; черни, восъчни свещи; големи медни купи със засъхнала тъмна течност, полепнала по краищата; най-различни ножове, някакви неща, някои тънки като шило, други — с широки четвъртити остриета. На пода бе начертана с тебешир пентаграма, чиито контури горяха, а на всеки от петте й върха имаше по една руна, различна от останалите. Стомахът на Джейс се присви — руните приличаха на онези, които бяха издълбани около Итуриел. Нима Валънтайн бе направил това — възможно ли бе това да са негови инструменти? Да не би това да беше неговото скривалище — скривалище, което Джейс нито бе виждал, нито знаеше за него?
Джейс слезе от перваза, като тупна върху сухата трева — в същия миг някаква сянка прекоси лика на луната. Но тук няма птици, помисли си той и вдигна поглед нагоре тъкмо, за да види как един гарван кръжи над него. Той се вцепени, после бързо се шмугна в сянката на едно дърво и се втренчи през клоните му. Когато гарванът се стрелна надолу, Джейс разбра, че е отгатнал правилно. Този гарван бе не какъв да е — това беше Хюго, гарванът, който някога бе принадлежал на Ходж; Ходж го използваше като куриер, когато искаше да изпрати съобщение от Института. Още тогава Джейс бе разбрал, че Хюго първоначално е бил на баща му.
Джейс се притисна по-плътно до дънера на дървото. Сърцето му отново започна да бие силно, този път от вълнение. Щом Хюго е тук, това означаваше само едно — че носи съобщение, при това този път не за Ходж. Вероятно за Валънтайн. Нямаше начин да не е за него. Ако Джейс успееше да го проследи…