Хюго кацна на перваза и се втренчи през един от прозорците на къщата. Когато разбра, че в къщата няма никого, птицата с грозен вик се издигна във въздуха и се понесе към потока.
Джейс излезе от сянката и тръгна след гарвана.
— Технически погледнато — рече Саймън, — дори и да нямаш роднински връзки с Джейс, все пак си се целувала с брат си.
— Саймън! — ужаси се Клеъри. — Млъквай. — Тя се завъртя на мястото си, за да види дали някой не е чул нещо, но за щастие, очевидно никой не ги слушаше. Тя бе седнала на един висок стол на подиума в Залата на Съглашението, а до нея беше Саймън. Майка й бе застанала на ръба на подиума и се бе навела, разговаряйки с Аматис.
В залата бе настанал пълен хаос, когато пристигналите от Северната порта долноземци нахлуха вътре, минавайки през вратите и скупчвайки се до стените. Клеъри разпозна доста членове на глутницата на Люк, включително Мая, която й се усмихна дяволито от другия край на помещението. Имаше феи, бледи, студени и прекрасни като ледени висулки, както и магьосници с криле на прилеп и кози крака, а един от тях имаше дори еленови рога. Докато прекосяваха помещението, от върховете на пръстите им просветваше синкав огън. Ловците на сенки сновяха изнервено сред тях.
Клеъри стискаше стилито си с две ръце и се оглеждаше неспокойно. Къде ли беше Люк? Беше се изгубил сред тълпата. Миг по-късно тя го видя да говори с Малачи, който нервно клатеше глава. Аматис стоеше наблизо и хвърляше гневни погледи на консула.
— Саймън, не ме карай да съжалявам, че изобщо съм ти казала за това — рече Клеъри, гледайки го кръвнишки. Тя му беше предала в общи линии историята на Джослин, главно шепнейки, докато се мъчеше да си проправи път през множеството, за да стигне до подиума и да седне на стола си. Беше страхотно да си тук и да гледаш отгоре помещението, сякаш си кралица, която оглежда поданиците си. Само че една кралица едва ли е толкова притеснена. — Има и друго. Изобщо не го биваше в целуването.
— А може това да е просто заради… сещаш се… заради факта, че той ти е брат. — Саймън изглежда се бе впечатлил от цялата тази история повече, отколкото Клеъри бе предполагала.
— Не казвай това, когато майка ми е наблизо, защото иначе ще те убия — рече тя и отново го изгледа кръвнишки. — Достатъчно ми се гади от това. Не го прави по-лошо.
Джослин се извърна от ръба на подиума точно когато Клеъри изричаше последните думи — макар, за щастие, да чу само тях, а не целия разговор със Саймън — и потупа Клеъри по рамото.
— Не се тревожи, милинка. Толкова силна беше досега. Трябва ли ти нещо? Одеяло, гореща вода…
— Не ми е студено — каза търпеливо Клеъри, — не ми трябва и баня. Добре съм. Само искам Люк да се качи тук и да ми каже какво става.
Джослин махна на Люк, за да привлече вниманието му, като му каза нещо само с мърдане на устни, което Клеъри не можа да разчете.
— Мамо — сопна се тя, — недей! — Но беше вече твърде късно. Люк вдигна поглед… при което същото направиха още неколцина ловци на сенки. Повечето от тях почти веднага отново наведоха очи, но Клеъри усети възхищението им. Стори й се, че майка й се явява тук нещо като легенда. Най-малкото, всички в помещението бяха чували за нея и си бяха съставили мнение, добро или лошо.
Клеъри се запита как това не вълнуваше майка й. Тя никак не й изглеждаше смутена — погледът й беше хладен, съсредоточен и заплашителен.
Миг по-късно Люк дойде при тях на подиума, придружен от Аматис. Все още изглеждаше уморен, но едновременно с това оживен и дори леко развълнуван. Той каза:
— Само още малко. Всички ще дойдат.
— Да не би Малачи да създава проблеми? — попита Джослин, без да поглежда директно към Люк.
Люк махна с пренебрежение.
— Иска да изпрати писмо на Валънтайн, с което официално да откаже условията му. Аз пък съм на мнение, че не бива да сваляме картите си. Нека първо Валънтайн се появи в Брослиндската гора с армията си в очакване да се предадем. Според Малачи това нямало да е честно и когато му казах, че войната не е момчешка игра на крикет, той ме заплаши, че ако някой от долноземците прекрачи общоприетите граници, щял да излезе и да сложи край на цялата работа. Не разбирам какво си въобразява той, че долноземците не могат за пет минути да се държат нормално?
— Май точно това си мисли — каза Аматис. — Това е Малачи. Сигурно се страхува да не започнете да се изяждате един ДРУГ.