Мелиорн го погледна.
— Ти — каза той с отвращение, — теб ли избраха да представляваш децата на нощта?
Саймън поклати глава.
— Не. Тук съм само заради нея. — Той посочи Клеъри.
— Децата на нощта — рече Люк след известно колебание — няма да участват, Мелиорн. Съобщих това на господарката ти. Те избраха… да действат по свой начин.
Изящните черти на Мелиорн посърнаха.
— Така си и знаех — каза той. — Децата на нощта са мъдри и предпазливи. Винаги съм се отнасял с недоверие към планове, които предизвикват гнева им.
— Нищо не съм казал за гняв — започна Люк със смесица от престорено спокойствие и леко раздразнение. Клеъри предположи, че някой, който не го познава толкова добре, като нищо може да се заблуди. Тя усети, че вниманието му се разсея: беше свел поглед към тълпата. Клеъри проследи погледа му и видя познат силует, който се открояваше сред множеството — Изабел, черната й коса се полюшваше при всяка крачка, камшикът й бе увит около китката като снопче златни гривни.
Клеъри хвана Саймън за ръката.
— Семейство Лайтууд. Току-що видях Изабел.
Той погледна към тълпата и се намръщи.
— Не знаех, че ги търсиш.
— Моля те, иди и говори с нея вместо мен — прошепна тя, като се оглеждаше да не би някой да слушаше разговора им; никой не им обръщаше внимание. Люк махаше на някого в тълпата; междувременно Джослин казваше нещо на Мелиорн, който я гледаше някак си тревожно. — Аз трябва да остана тук, но… моля те, трябва да им кажеш на двамата с Алек това, което ми разказа майка ми. За Джейс и кой е той в действителност, и за Себастиян. Те трябва да знаят. Кажи им да дойдат при първа възможност, за да говоря с тях. Моля те, Саймън. — Клеъри се изплаши от припряността в собствения си глас.
— Добре — рече Саймън, освободи ръката си от хватката и и я докосна утешително по бузата. — Ей сега се връщам.
Той се спусна надолу по стълбите и изчезна в тълпата. Когато Клеъри се обърна, видя Магнус да я гледа с крива усмивка.
— Става — каза той, очевидно отговаряйки на някакъв въпрос, зададен му от Люк. — Познавам Брослиндското поле. Ще направя Портал отвън на площада. Макар че с тези големи размери няма да се задържи много дълго. Затова всеки с поставен вече знак трябва бързо да мине през него.
Когато Люк кимна и се обърна да каже нещо на Джослин, Клеъри се наведе напред и тихо рече:
— Между другото, благодаря ти. За всичко, което направи за майка ми.
Кривата усмивка на Магнус се разшири.
— Мислеше, че няма да спазя моята част от уговорката, нали?
— Имах такива притеснения — призна си Клеъри. — Особено след като се видяхме при къщата на Фел и ти дори не ми каза, че Джейс е пренесъл Саймън през Портала на идване в Аликанте. Досега нямах възможност да ти се развикам за това, но какво си си въобразявал? Че това не ме интересува?
— Че твърде много те интересува — каза Магнус. — Че ще зарежеш всичко и ще хукнеш към Гард. А на мен ми трябваше да потърсиш Бялата книга.
— Това е жестоко — каза ядно Клеъри. — И не си прав. Аз щях да…
— Направиш това, което всеки би направил. Каквото бих направил и аз, ако се касаеше за някого, за когото ми пука. Не те упреквам, Клеъри, и го направих не защото мисля, че си слаба. Направих го, защото си човек, а аз знам какво е да си човек. Доста дълго съм живял.
— Сякаш ти не постъпваш глупаво, когато са замесени чувства — каза Клеъри. — Всъщност, къде е Алек? Защо не използваш случая да го избереш за свой партньор?
Магнус сякаш се сепна.
— Знаеш, че не бих го доближил в присъствието на родителите му.
Клеъри подпря с ръка брадичката си.
— Понякога е трудно да се бориш за любовта си.
— В този случай — каза Магнус — е така.
Гарванът летеше към западната част на долината, правейки бавни, лениви кръгове над върховете на дърветата. Луната беше високо и Джейс нямаше нужда от магическа светлина, докато го следваше, провирайки се между дърветата.
Западният склон на долината се издигаше високо, масивна стръмна стена от сива скала. Гарванът изглежда бе проследил извивките на потока, който се носеше на запад и накрая изчезваше в една тясна пролука в скалата. Джейс на няколко пъти едва не си изкълчи глезена върху мокрия камък и му идеше да изругае на глас, но Хюго можеше да го чуе. Вместо това, наведен в неудобна поза, трябваше да внимава да не си счупи крака.