Себастиян беше наполовина скрит зад плътния стълб от червено и черно, който се извиваше и усукваше нагоре…
— Гледай! — изрева той, лицето му гореше. Очите му блестяха, бялата коса се развяваше на извилия се вятър и Джейс се запита дали баща му е изглеждал така на младини: зловещ и при все това някак си пленителен. — Виж армията на Валънтайн!
Гласът му се губеше в шума, който приличаше на прилив, разбиващ се в брега, на разцепването на гигантска вълна, носеща огромни развалини от цели градове, на атаката на велика и зла сила. Огромна колона от виеща се, бушуваща чернота, бликнала от отрязания сталагмит, се издигна във въздуха и се понесе напред, като се стрелна към зеещата дупка на тавана на пещерата. Демони. Те се издигнаха с крясъци, писъци и ръмжене, вряща маса от нокти, пипала и зъби и горящи очи. Джейс си спомни за момента, когато лежеше на палубата на кораба на Валънтайн и небето, земята и морето се бяха слели в кошмар; това беше по-лошо. Сега сякаш земята се беше разтворила и адът се беше надигнал от нея. Демоните разнасяха зловонието на хиляди гниещи тела. Джейс заогъва ръцете си една към друга, въртеше ги, докато въжетата не ги ожулиха и разкървавиха. Усети кисел вкус в устата си и се задави безпомощно в кръв и жлъч, докато последният от демоните не се издигна и не изчезна нагоре — черен порой на ужаса, който замери звездите.
На Джейс му се стори, че е припаднал за една-две минути. Вероятно е имало период на безсъзнание, в който крясъците и писъците отгоре са затихнали, а той е бил в пространството между земята и небето, обладан от чувството, че е отделен някак си… на тихо.
Но това състояние премина твърде бързо. Внезапно се озова отново в тялото си, китките му бяха извити, раменете опънати назад, а демоничното зловоние така плътно бе изпълнило въздуха, че той извърна глава и повърна безпомощно на земята. Чу как някой дрезгаво се изкикоти и вдигна поглед, като с мъка преглътна киселината в устата си. Себастиян се бе навел над него, краката му бяха разкрачени, очите му блестяха.
— Всичко е наред, братле — каза той. — Няма ги вече.
От очите на Джейс течаха сълзи, усещаше гърлото си раздразнено.
— Той каза полунощ. Валънтайн каза да отвориш портата в полунощ. Не може да е вече полунощ — рече с дрезгав глас.
— В ситуации като тази, предпочитам да моля за прошка, а не за разрешение. — Себастиян вдигна поглед към вече пустото небе. — Ще им отнеме пет минути да стигнат Брослиндското поле, тоест, малко преди татко да стигне до езерото. Искам да гледам как се лее кръвта на нефилимите. Искам да се гърчат и да умрат на земята. Заслужават да бъдат опозорени, преди да потънат в забвение.
— Наистина ли си мислиш, че нефилимите имат толкова малък шанс срещу демоните? Не е като да не са готови…
Себастиян го прекъсна, като махна с ръка.
— Мислех, че си ни чул. Нима не разбираш какъв е планът? Нима не знаеш какво се кани да направи баща ми?
Джейс нищо не каза.
— Добре направи — рече Себастиян, — че ме заведе онази нощ при Ходж. Ако той не беше разкрил, че Огледалото е всъщност езерото Лин, не съм сигурен, че тази нощ щеше да е възможна. Защото, който притежава първите две Реликви на смъртните и стои пред Огледалото на смъртните, може да призове ангела Разиел, точно както е направил преди хиляда години ловецът на сенки Джонатан. А щом призовеш ангела, можеш да поискаш нещо от него. Да му поставиш задача. Да поискаш… услуга.
— Услуга ли? — Джейс усети студени тръпки. — И Валънтайн ще поиска поражението на ловците на сенки при Брослинд?
Себастиян се изправи.
— Това би било безполезно — каза той. — Не. Той ще поиска всички ловци на сенки, които не са пили от Бокала на смъртните — тези, които не са негови последователи, — да бъдат лишени от своята сила. Да не бъдат повече нефилими. А при това положение, със знаците, които са си направили… — Той се усмихна. — Ще се превърнат в бездушни, лесна плячка за демоните, а онези долноземци, които не успеят да избягат, ще бъдат набързо унищожени.
Ушите на Джейс кънтяха пронизително. Зави му се свят.
— Дори Валънтайн — каза той, — дори Валънтайн не може да направи това…
— Но моля те — каза Себастиян. — Наистина ли мислиш, че баща ми няма да изпълни замисъла си?
— Нашият баща — каза Джейс.
Себастиян сведе поглед надолу. Косата му светеше като бял ореол; приличаше на лош ангел, който се кани да последва Луцифер извън рая.