— Ако Валънтайн разбере, че си ме убил, докато съм бил вързан и безпомощен, той ще се отврати от теб — каза Джейс, като усети, че използва дикцията на гласа на баща си, начина, по който Валънтайн говореше, когато искаше нещо: тихо и убедително. — Ще те нарече мерзавец. И никога няма да ти прости.
Себастиян нищо не каза. Той се взираше надолу към Джейс, устните му бяха здраво стиснати, а зад очите му омразата кипеше като отрова.
— Отвържи ме — каза кротко Джейс. — Отвържи ме и се бий с мен. Това е единственият начин.
Здраво стиснатите устни на Себастиян потръпнаха и Джейс си помисли, че този път е отишъл твърде далеч. Себастиян вдигна меча над главата си и на лунната светлина се разляха хиляди сребристи отблясъци, сребристи като звездите, сребристи като цвета на косата му. Той се озъби… и мечът със свистене разцепи нощния въздух.
Клеъри седеше на стълбите към подиума в Залата на Съглашението, държейки стилито в ръце. Никога не се бе чувствала толкова самотна. Залата беше необичайно и напълно празна. Когато всички бойци минаха през Портала, Клеъри напразно бе търсила Изабел, но не можа да я открие. Ейлийн бе предположила, че Изабел ще се върне в дома на семейство Пенхалоу, където тя и още неколцина тийнейджъри щяха да наглеждат поне дузина деца на възраст, под разрешената за участие в битки. Тя предложи на Клеъри да дойде с нея, но Клеъри беше отказала. Ако не можеше да намери Изабел, по-добре да си стои сама, отколкото с непознати. Или поне така си бе помислила. Но докато седеше тук, тишината и пустотата започнаха да й стават все по-тягостни. Стоеше неподвижна. Опитваше се да не мисли за Джейс, да не мисли за Саймън, да не мисли за майка си, нито за Люк, нито за Алек — и откри, че единственият начин да не мисли, беше да стои неподвижна и да се взира в една от мраморните плочи на пода, като брои пукнатините му.
Бяха шест. Една, две, три. Четири, пет, шест. Дотук спираше да брои и после пак започваше отначало. Една…
Небето над нея се взриви.
Или поне звукът, който се чу, беше такъв. Клеъри отметна глава назад и се втренчи нагоре, през прозрачния покрив на залата. Само допреди миг небето беше тъмно; сега по него се кълбяха гъсти пламъци и чернота, прорязвани от грозна оранжева светлина. На фона на светлината се движеха същества — отвратителни същества, които не желаеше да вижда, същества, които за щастие се сливаха с тъмнината. Беглият поглед към тях бе достатъчно ужасен.
Когато демоничното войнство премина по прозореца на покрива, той затрептя и се огъна, сякаш бе силно нагрят. Секунди по-късно се чу звук като от изстрел и на стъклото се появи огромна пукнатина, разрастваща се в безброй паякообразни цепнатини. Клеъри веднага се сниши и покри главата си с ръце, а стъклото се посипа около нея като сълзи.
Почти бяха стигнали до бойното поле, когато чуха звук, който разцепи нощта. За миг гората остана смълчана и тъмна. После небето лумна в пъклен оранжев блясък. Саймън се препъна и едва не падна; подпря се на едно дърво и вдигна поглед, не вярвайки на очите си. Всички събрани около него вампири се взираха към небето, белите им лица, подобно на цъфтящи нощем цветя, отразяваха лунната светлина, докато по небето се редяха кошмар след кошмар.
— Непрекъснато припадаш — каза Себастиян. — Адски досадно е.
Джейс отвори очи. Болка прониза главата му. Вдигна ръка да докосне бузата си… и разбра, че вече не е вързан. Едно въже висеше на китката му. Той отдръпна ръката от лицето си — кръв, тъмна на лунната светлина.
Огледа се втренчено наоколо. Вече не бяха в камерата: той лежеше върху меката трева в дъното на долината, недалеч от каменната къща. Съвсем ясно се долавяше шумът на водата от рекичката. Лунната светлина бе донякъде закрита от преплетените клони на дърветата, но при все това беше сравнително ярка.
— Ставай — каза Себастиян. — Давам ти пет секунди, преди да съм те убил на място.
Джейс бавно се изправи, като се стараеше да пази равновесие. Още беше леко замаян. Залитайки, той заби токовете на ботушите си в меката пръст, за да се закрепи.
— Защо ме изведе тук?
— По две причини — каза Себастиян. — Първо, беше ми приятно да те изритам. И второ, и за двама ни ще бъде лошо да изпръскаме пода на пещерата с кръв. Повярвай ми. А аз възнамерявам да разлея доста от твоята кръв.
Джейс опипа колана си и сърцето му замря. Всичките му оръжия или бяха изпопадали, докато Себастиян го е влачил през тунелите, или, което беше по-възможно, самият Себастиян ги беше взел. Сега разполагаше само с един кинжал, който имаше късо острие — твърде късо, за да разчита на него срещу меч.