— И ето че стигнахме пак там, където бяхме преди пет минути — каза Себастиян. — Дадох ти възможност, Уейланд. Имаш ли последни думи?
Джейс се взираше нагоре към него, от устата му течеше кръв, очите му пареха от потта и единственото, което усещаше, беше смъртна умора.
Наистина ли щеше да умре така?
— Уейланд? — каза той. — Знаеш, че това не е моето име.
— То е точно толкова твое, колкото и Моргенстърн — каза Себастиян. Той се наведе напред като засили натиска си върху кинжала. Върхът му прободе кожата на Джейс и болката прониза цялото му тяло. Лицето на Себастиян беше само на десетина сантиметра от неговото, гласът му премина в шепот. — Ти наистина ли си мислиш, че си син на Валънтайн? Наистина ли си мислиш, че едно хленчещо и чувствително създание като теб заслужава да бъде един Моргенстърн, да бъде мой брат? — Той отметна назад бялата си коса: тя беше прогизнала от потта и водата от реката. — Ти не си му истински син — каза той. — Баща ми е разпорил един труп, за да те извади и да те направи един от своите експерименти. Опитал се е да те отгледа като собствен син, но ти си твърде слаб, за да си му от полза. От теб не става боец. Ти си едно нищо. Безполезен си. Затова и те пробута на семейство Лайтууд, като се надяваше да те използва по-късно, като примамка. Или като стръв. Той никога не те е обичал.
Джейс примигна с пламналите си очи.
— Значи ти…
— Аз съм синът на Валънтайн. Джонатан Кристофър Моргенстърн. Ти никога не си имал право да носиш това име. Ти си сянка. Самозванец.
Очите му бяха черни и лъскави, подобно на черупки на мъртви насекоми, и изведнъж Джейс чу гласа на майка си от видението — която се оказа, че не е негова майка, — който казваше: Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище.
— Значи това си ти — каза задавено Джейс. — Този, с демоничната кръв. Не съм аз.
— Именно. — Кинжалът се заби още по-дълбоко в плътта на Джейс. Себастиян продължаваше да се усмихва, но тази усмивка беше като на череп.
— Ти си ангелчето. Какво ли не съм чувал за теб. За твоето прекрасно ангелско лице и изискани маниери, и нежни, нежни чувства. Дори една умряла птица не можеш да погледнеш, без да се разцивриш. Не е никак чудно, че Валънтайн се срамува от теб.
— Напротив. — Джейс забрави за кръвта в устата си. Забрави за болката. — Ти си този, от когото той се срамува. Мислиш си, че не те взе със себе си на езерото, защото много му трябваш тук, за да отвориш портата в полунощ? Сякаш не знае, че не си в състояние да изчакаш. Той не те взе със себе си, защото го е срам да се представи пред ангела и да му покаже какво е сътворил. Да му покаже какво създание е направил. Да покаже теб. — Джейс гледаше нагоре към Себастиян — в очите му видя отразено собственото си грозно, триумфиращо съжаление. — Той знае, че в теб няма нищо човешко. Може да те обича, но те и мрази…
— Млъкни! — Себастиян натисна кинжала и завъртя дръжката. Джейс се изви назад с рев и усети как агонията избухва зад клепачите му. Умирам, помисли си той. Умирам. Това е смъртта. Той се запита дали сърцето му вече е прободено.
Не можеше да мърда, нито да диша. Сега разбираше какво е усещането да си пеперуда, забодена на дъска. Опита се да проговори, да каже едно име, но от устата му излезе само кръв.
Ала Себастиян сякаш го прочете в очите му.
— Клеъри. Почти бях забравил. Влюбен си в нея, нали? Срамът от твоите кръвосмесителни пориви за малко не те смаза. Колко жалко, че не си знаел, че всъщност тя не ти е сестра. Можеше да прекараш остатъка от живота си с нея, ако не беше толкова глупав. — Той се наведе, като заби още по-дълбоко ножа, докато краят му не опря до костта. После заговори в ухото на Джейс, тихо, почти шепнешком. — И тя те обича — каза той. — Мисли си за това, докато умираш.
Тъмнината се разля пред очите на Джейс, подобно на боя, пръсната върху снимка и оставила петно върху изображението. Изведнъж болката изчезна. Той не усещаше нищо, дори тежестта на Себастиян върху себе си, сякаш бе безплътен. Лицето на Себастиян се белееше на фона на тъмнината, той бе вдигнал високо кинжала. Нещо ярко златисто блестеше около китката на Себастиян и се увиваше около нея като гривна. Но това нямаше как да е гривна, защото мърдаше. Смаян, Себастиян гледаше ръката си, докато кинжалът падаше от разтворените му пръсти и с глух звук се заби в пръстта.