После самата ръка, отделена от китката, тупна на земята до кинжала.
Джейс гледаше с нарастващо недоумение как ръката на Себастиян се претърколи и спря до чифт високи черни ботуши. Тези ботуши бяха обути на чифт изящни крака, които преминаваха в стройно тяло и женско лице, около което се спускаше водопад от черна коса. Джейс вдигна очи и видя Изабел — камшикът й бе прогизнал в кръв, очите й приковани в Себастиян, който се взираше в чуканчето на отрязаната си китка, зяпнал от почуда.
Изабел се ухили злобно.
— Това беше за Макс, копеле.
— Уличница — изсъска Себастиян… и скочи на крака, а през това време камшикът на Изабел отново изплющя върху него с невероятна скорост. Но той избегна удара и изчезна. Чу се шумолене — сигурно се бе скрил сред дърветата, помисли си Джейс, но щеше да му коства прекалено много сили да завърти глава и да погледне.
— Джейс! — Изабел бе коленичила над него, в лявата й ръка блестеше стили. Очите й бяха пълни със сълзи. Джейс разбра, че явно изглежда твърде зле, щом Изабел го гледа така.
— Изабел — опита се да каже той. Искаше да й каже да си върви, да бяга, че без значение колко е прекрасна, храбра и талантлива — а тя наистина беше всичко това, — Себастиян не би я пожалил. И че няма начин една дреболия, като отрязана ръка, да спре Себастиян. Но единственото, което излизаше от устата на Джейс, бе някакъв хъхрещ звук.
— Не говори. — Той усети паренето от върха на стилито й върху гърдите си. — Ще се оправиш. — Изабел му се усмихваше боязливо. — Сигурно се питаш какво, за Бога, правя тук — рече тя. — Не знам дали знаеш — не знам какво ти е казал Себастиян, — но ти не си син на Валънтайн. — Иратцето почти беше завършено; Джейс вече усещаше как болката отшумява. Той кимна леко, опитвайки се да й каже: знам. — Но не тръгнах да те търся, след като избяга, защото изрично беше писал в бележката си да не го правим и аз щях да се съобразя. Само че как да те оставя да умреш, мислейки си, че имаш демонична кръв, и как да не ти кажа, че нищо с теб не е сбъркано… макар че, честно казано, как изобщо си бил толкова глупав, че да си го помислиш…
Ръката на Изабел трепереше и тя трябваше да спре за момент, за да не развали руната.
— Освен това, трябва да знаеш, че Клеъри не ти е сестра — каза тя, вече по-нежно. — Защото… защото ти си знаеш. И така, помолих Магнус да ми помогне да те проследя. Използвах онова дървено войниче, което беше дал на Макс. Не мисля, че при други обстоятелства Магнус би го направил, но сега той беше в някакво, да го наречем, необичайно добро настроение, а и аз му споменах, че това е по молба на Алек… макар това да не е точно истината, но ще мине време, докато разбере. И щом научих къде си, е, той вече беше направил Портала, а аз съм много добра в промъкването…
Изабел изпищя. Джейс се опита да я хване, но тя беше изтръгната от него, вдигната и хвърлена встрани. Камшикът падна от ръката й. Тя се изправи на колене, но Себастиян вече беше пред нея. Очите му блестяха от гняв, а около мястото на откъснатата китка имаше овързан парцал. Изабел посегна към камшика си, но Себастиян беше по-бърз. Той се завъртя и силно я ритна. Ботушът му попадна в гръдния й кош. На Джейс му се стори, че чу как ребрата на Изабел изпукаха, после тя се свлече на земята, превита под странен ъгъл. Той я чу да вика — Изабел, която никога не викаше от болка, — когато Себастиян отново я ритна, после вдигна камшика й и го размаха заплашително в ръка.
Джейс се търколи настрани. Почти завършената иратце беше помогнала, но болката в гърдите му все още беше силна и той се досети, че кашлянето на кръв би могло да означава, че е прободен белият му дроб. Не знаеше още колко му остава да живее. Вероятно минути. Той запълзя към кинжала, който Себастиян бе изпуснал, лежащ до ужасяващите останки от ръката му. Джейс се изправи на крака, залитайки. Навред миришеше на кръв. Той си спомни за виденията на Магнус, света, потънал в кръв, и отпуснатата му ръка се стегна около дръжката на кинжала.
Той пристъпи крачка напред. После направи още една. Усещаше всяка своя стъпка, сякаш газеше в цимент. Изабел крещеше проклятия към Себастиян, който се смееше, докато я удряше с камшика. Нейните писъци теглеха Джейс напред като риба, хваната на кука, но докато се придвижваше, те ставаха все по-слаби. Светът се въртеше около него като карнавална въртележка.
Още една стъпка, каза си Джейс. Още една. Себастиян беше с гръб към него; той се бе съсредоточил върху Изабел.