Сигурно си бе помислил, че Джейс е вече мъртъв. И това по чудо още не беше така. Още една стъпка, повтори си той, но не можа да я направи, не можа да помръдне, не можа да се насили да направи още една стъпка напред. Пред очите му се спусна черна завеса — по-черна и от мрака на съня. Чернота, която щеше да изтрие всичко, което някога бе виждал и щеше да му донесе пълен покой. Мир. Внезапно се сети за Клеъри — Клеъри такава, каквато я видя последния път, заспала, с разпиляна по възглавницата коса и ръка под бузата. Тогава си беше помислил, че никога в живота си не е виждал нещо толкова спокойно, но разбира се, тя беше само заспала, така, както спи всеки друг човек. Не нейното спокойствие го беше впечатлило толкова, а неговото собствено. Спокойствието, което усещаше, когато бе с нея, не можеше да се сравнява с нищо друго в живота му.
Болка разтърси гръбнака му и той с почуда установи, че някак си, без усилие на волята, краката му сами се бяха придвижили напред и бяха направили решаващата последна стъпка. Себастиян замахна, камшикът проблесна в ръката му; Изабел лежеше сгърчена на тревата и вече не пищеше… дори не помръдваше.
— Малка уличнице — казваше Себастиян, — още тогава трябваше да ти смачкам фасона с чука…
И Джейс вдигна ръка, с кинжала в нея, и заби острието в гърба на Себастиян.
Себастиян залитна напред, камшикът падна от ръката му. Той бавно се обърна и погледна към Джейс, който с ужас си помисли, че може би Себастиян наистина не е човек, че все пак не може да бъде убит. Лицето на Себастиян беше бледо, омразата бе изчезнала от него, както и мрачният огън в очите му. Той вече не приличаше на Валънтайн. Изглеждаше… уплашен.
Той отвори уста, сякаш за да каже нещо на Джейс, но коленете му вече се огъваха. Рухна на земята, търколи се надолу по склона и падна във водата. Преобърна се по гръб, очите му бяха втренчени невиждащо към небето; водата шуртеше около него, понесла ивици от кръвта му надолу по течението.
Научи ме, че в гърба на човек има едно място, в което ако забиеш кама, можеш едновременно да прободеш сърцето му и да прекършиш гръбнака му, беше казал Себастиян. Излиза, че в онази година сме получили един и същи подарък за рождения си ден, батко, помисли си Джейс. Нали?
— Джейс! — Изабел, чието лице беше окървавено, се опитваше да се изправи в седнало положение. — Джейс!
Той се опита да се обърне към нея, опита се да каже нещо, но от устата му не излизаха думи. Отпусна се на колене. Нещо тежко притискаше раменете му и земята го зовеше: надолу, надолу, надолу. Той едва долови как Изабел го извика по име, после мракът го обгърна.
Саймън имаше опит от безброй участия в битки, ако в числото на битките влизат игрите на „Тъмници и дракони“. Неговият приятел Ерик се увличаше от военна история и именно той обикновено бе инициаторът на онези игри, при които се играе с дузини фигурки, движещи се по права линия върху поле, нарисувано върху картон.
Той си представяше битките именно така — или както ги даваха по филмите — хора, разделени на две групи, тръгнали едни към други, придвижващи се по равнина. Прави линии и напредване под строй.
Нищо общо с това в момента.
Това беше хаос, меле от викове и движения, а теренът не беше равен, а осеян с кал и кръв, образуващи плътна, хлъзгава каша. Саймън си бе представял, че децата на нощта ще ходят пеша до бойното поле и после някой ще ги поеме под командването си; представяше си, че най-напред ще гледа битката от разстояние и ще наблюдава как двете страни се сблъскват една с друга. Но нито някой ги посрещна, нито имаше открояващи се враждуващи страни. Битката просто избухна от мрака, сякаш ако, както си беше вървял по пуста улица, бе налетял на метеж насред Таймс скуеър — внезапно се появиха тълпи, които го заливаха като вълни, ръце, които го сграбчваха и го захвърляха встрани, а вампирите се разпръснаха, като се втурнаха в битката, без дори да погледнат назад.
И демони, навсякъде демони, които издаваха такива звуци, каквито той никога не си беше представял — писъци, рев и грухтене, и което беше по-лошо, звуци от раздиране, порене и настървение. Саймън искаше да изключи вампирския си слух, но не можеше, а звуците пробиваха тъпанчетата му като с ножове.
Той се препъваше в телата, овъргаляни в калта, обърна се да види дали не може да помогне с нещо и видя, че ловците на сенки в краката му бяха обезглавени. На фона на тъмната земя блестяха бели кости и въпреки че Саймън беше вампир, усети, че му се гади. Аз може би съм единственият вампир в света, на когото му се повдига при вида на кръв, помисли си той и в следващия момент нещо силно го удари отзад, той залитна и се претърколи надолу по калния склон на един ров.