Той я хвана за ръката и я поведе встрани от главната улица. Излязоха на малък площад с кладенец в средата. Току пред тях над тесен канал се извиваше каменен мост. В сумрака водата в канала изглеждаше почти черна. Сега вече и Клеъри долавяше гласовете, идващи от близките улици, които ставаха все по-високи, сякаш ядосани. Клеъри усети още по-силно замайване, имаше чувството, че земята се клати под нея, заплашвайки да я събори. Облегна се на стената на една къща и се помъчи да си поеме въздух.
— Клеъри — каза Люк. — Клеъри, добре ли си?
Гласът му звучеше дрезгаво, странно. Тя го погледна и дъхът замря в гърлото й. Ушите му бяха пораснали, зъбите му бяха остри като бръсначи, очите му — огнено жълти…
— Люк — прошепна тя. — Какво става с теб?
— Клеъри. — Той посегна към нея, ръцете му бяха странно удължени, ноктите — остри и ръждиви на цвят. — Какво ти е?
Тя извика и се отскубна от него. Не знаеше защо бе така ужасена. Беше виждала Люк променен и преди, и това не я притесняваше. Но ужасът беше нещо живо в нея, неконтролируемо. Люк я хвана за раменете, но тя се отдръпна от него, извърна поглед от жълтите му, животински очи, въпреки че той й говореше нежно, умоляваше я да се успокои със своя нормален, човешки глас.
— Клеъри, моля те…
— Пусни ме! Пусни ме!
Но той не я пускаше.
— Това е от водата… халюцинираш… Клеъри, опитай се да се овладееш. — Люк я задърпа към моста, като почти я влачеше. Тя усещаше как сълзи се стичат по лицето й и охлаждат пламналите й бузи. — Нищо от това не е наистина. Опитай се да издържиш, моля те — каза той, като и помогна да се качи на моста.
Тя усети мириса на водата под себе си, зелена и застояла. Разни същества се движеха под повърхността й. Когато се загледа, някакъв черен ластар се подаде от водата, шуплестият му връх бе покрит с остри като игли зъби. Тя се дръпна от водата, без да може да извика, само леко стенание се изтръгна от гърлото й.
Коленете й омекнаха, Люк я хвана и тя се отпусна в ръцете му. Не беше я носил, откакто тя бе на пет или шест години.
— Клеъри — каза той, остатъкът от думите му бе заглушен от невероятен шум, когато слязоха от моста. Спуснаха се покрай редица от високи, тънки къщи, които напомняха на Клеъри за къщите в Бруклин… или може би просто халюцинираше, припознавайки собствения си квартал? Въздухът наоколо сякаш трептеше, светлините на къщите светваха край тях като факли, а каналът излъчваше нечестив фосфоресциращ блясък. Клеъри имаше чувството, че всяка костица в тялото й се разпада.
— Пристигнахме. — Люк посочи напред към силуета на една висока къща покрай канала. Той почука силно на вратата, която беше боядисана в ярко, почти крещящо червено и на нея имаше една-единствена златиста руна. Докато Клеъри се взираше в руната, тя ту изчезваше, ту се появяваше, като приемаше очертанията на противно ухилен череп. Това не се случва наистина, самоубеждаваше се пламенно тя, като сподавяше писъка си, хапейки юмрук, докато не усети кръв в устата си.
Болката мигом избистри главата й. Вратата се отвори и на прага се появи някаква жена, облечена в черна рокля, с лице, изкривено от смесица от гняв и изненада. Косата й беше дълга, небрежно сплетена в две плитки, от които се бяха измъкнали множество сиво-кафяви кичури. Сините й очи изглеждаха познати. В ръцете й блестеше камък с магическа светлина.
— Кой е? — попита настойчиво тя. — Какво искате?
— Аматис. — Люк пристъпи с Клеъри на ръце в обсега на магическата светлина. — Аз съм.
Жената пребледня и залитна, като протегна ръка, за да се подпре на вратата.
— Лушън? — Люк понечи да пристъпи напред, но жената — Аматис — му препречи пътя. Тя толкова силно заклати глава, че плитките й се разхвърчаха. — Как успя да дойдеш тук, Лушън? Как посмя да дойдеш тук?
— Нямах кой знае какъв избор. — Люк хвана по-здраво Клеъри. Тя сподави вика си. Цялото й тяло сякаш гореше, всяко нервно окончание я изгаряше от болка.
— По-добре си върви — каза Аматис. — Ако си тръгнеш незабавно…
— Не съм тук заради себе си. Тук съм заради това момиче. Тя умира. — Когато жената го погледна втренчено, той каза: — Аматис, моля те. Това е дъщерята на Джослин.
Настъпи дълга тишина, през която Аматис стоеше на вратата неподвижно като статуя. Сякаш се беше вцепенила, дали от изненада, дали от ужас, Клеъри не можеше да разбере. Клеъри сви юмрук, дланта й лепнеше от кръв на местата, където се бяха впивали ноктите, но дори и болката не помагаше; светът се разпадаше на меки цветове, подобно на пъзел, пръснат по водна повърхност. Тя едва дочу гласа на Аматис, когато възрастната жена отстъпи навътре и рече: