— Освен Джейс — каза Саймън. — Той не знае, нали?
Алек въздъхна дълбоко. Той пребледня, помисли си Саймън, или може би така му се струваше на лунната светлина, която отмиваше цвета от всяко нещо. Очите му гледаха мрачно в тъмнината.
— Наистина не виждам какво ти влиза на теб в работата. Освен ако не се опитваш да ме заплашваш.
— Да се опитвам да те заплашвам? — Саймън беше поразен. — Аз не…
— Тогава защо? — попита Алек и в гласа му се долавяше някаква уязвимост, която смая Саймън. — Защо повдигна въпроса?
— Защото — рече Саймън — имам чувството, че ме мразиш. Не че го приемам лично, но все пак ти спасих живота. А и ти сякаш мразиш целия свят. Освен това, с теб няма какво толкова да си кажем. Но пък забелязвам как гледаш Джейс и как аз гледам Клеъри, и започвам да си мисля, че… може би все пак имаме нещо общо. И може би това малко ще смекчи омразата ти към мен.
— Значи няма да кажеш на Джейс? — попита Алек. — Имам предвид… ти си казал на Клеъри какво изпитваш и…
— И идеята не беше никак добра — рече Саймън. — Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен. Може би, ако си намеря друга…
— Някоя друга — повтори Алек. Той отново тръгна много бързо, като гледаше втренчено пътя пред себе си.
Саймън забърза след него.
— Знаеш какво имам предвид. Аз, например, мисля, че Магнус Бейн наистина те харесва. И наистина е готин. Понякога дава страхотни купони. Макар да бях превърнат в плъх на един от тях.
— Благодаря за съвета — каза дрезгаво Алек. — Но не мисля, че той ме харесва чак толкова много. Той почти не ми говореше, когато дойде да отвори Портала на Института.
— Може би трябва да му се обадиш — предположи Саймън, като се опита да не мисли колко е абсурдно да дава съвети на ловец на демони как да сваля магьосник.
— Не мога — каза Алек. — В Идрис няма телефони. Е, няма значение. — Гласът му беше рязък. — Пристигнахме. Това е Гард.
Пред тях се издигна висока стена с огромна порта, по която бяха гравирани извити, ъгловати плетеници от руни и макар че Саймън не можеше да ги разчита като Клеъри, го порази сложността им и усещането за мощ, която струеше от тях. Портата се пазеше от две каменни статуи, по една от всяка страна, изобразяващи ангели с пламенни и красиви лица. Всеки от тях държеше извит меч в ръка, а в краката им лежеше по едно мъртво измислено същество — нещо средно между плъх, прилеп и гущер, с отвратителни остри зъби. Саймън се втренчи замислено в съществата. Демони, определи ги той, но всъщност спокойно можеха да бъдат наречени и вампири.
Алек отвори портата и махна на Саймън да влезе. Той се подчини и замига объркано. Откакто се бе превърнал във вампир, нощното му зрение се бе изострило до лазерна яснота, но дузините факли, редящи се по пътеката до вратите на Гард, горяха с магическа светлина и силният бял блясък сякаш обезцветяваше всичко наоколо. Той сведе очи и тръгна след Алек по тясната каменна пътека, осветявана от отразената светлина, и не след дълго се озова пред някаква фигура, която бе застанала на пътеката и препречваше пътя му с вдигната ръка.
— Е, това ли е вампирът? — Гласът, който каза това, беше толкова дълбок, та чак приличаше на ръмжене. Саймън вдигна поглед, светлината прониза очите му, сякаш с огън — може би щяха да се насълзят, ако все още можеше да отделя сълзи. Магическа светлина, помисли си той, ангелска светлина, може да ме изгори. Трябваше да се досетя.
Мъжът, който стоеше пред него, беше много висок, с жълтеникава кожа, опъната от изпъкналите му скули. Под късо подстригания бретон на черната му коса се виждаше високото му чело, носът му беше заострен и римски. Когато сведе поглед към Саймън, изражението му беше като на пътник в метрото, който е видял огромен плъх да снове напред-назад из релсите и тайно се надява влакът да мине през него и да го прегази.
— Това е Саймън — рече Алек малко неуверено. — Саймън, това е консул Малачи Диодоне. Готов ли е Порталът, сър?
— Да — рече Малачи. Гласът му беше груб и в него се усещаше лек акцент. — Всичко е готово. Ела, долноземецо. — Той кимна към Саймън. — Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Саймън понечи да тръгне към сановника, но Алек го спря, като сложи ръка на рамото му.
— Един момент — каза той, обръщайки се към консула. — Той ще бъде върнат директно в Манхатън, нали? И от другата страна ще има някой, който да го посрещне?