— Естествено — каза Малачи. — Магьосникът Магнус Бейн. Щом той е допуснал вампирът да се озове в Идрис, то негова е грижата да бъде върнат обратно.
— Ако Магнус не беше пуснал Саймън през Портала, той щеше да умре — рече Алек с известна рязкост.
— Възможно е — каза Малачи. — Така казаха родителите ти и Клейвът им повярва. С което всъщност не съм съгласен. Все пак, не може току-така да се водят долноземци в Града от стъкло.
— Не беше току-така. — В гърдите на Саймън се надигна гняв. — Ние бяхме нападнати…
Малачи извърна поглед към Саймън.
— Ще говориш, когато ти дадат думата, долноземецо, не преди това.
Ръката на Алек се стегна около рамото на Саймън. В изражението на лицето му имаше нещо… нещо средно между колебание и подозрение, сякаш не беше сигурен дали воденето на Саймън тук е добра идея.
— Момент, консуле, почакайте! — Гласът, който долетя през двора, беше висок, малко задъхан и Саймън с изненада установи, че принадлежеше на някакъв дребен, топчест мъж, който шеметно се носеше по пътеката към тях. Той бе облечен в широка сива пелерина върху екипировката си на ловец на сенки, а плешивата му глава блестеше на магическата светлина. — Не е нужно да тревожим нашия гост.
— Гост ли? — Малачи изглеждаше възмутен.
Дребният човек застана пред Алек и Саймън и лъчезарно им се усмихна.
— Толкова се радваме… наистина сме щастливи… че решихте да уважите молбата ни и да се върнете в Ню Йорк. Така всичко ще стане много по-лесно. — Той намигна на Саймън, който от своя страна се взираше объркано в него. Никога не бе допускал, че ще срещне ловец на сенки, който да се радва, че го вижда — та дори докато бе мундан, не беше възможно, а какво остава сега, когато беше вампир. — О, за малко да забравя! — Дребосъкът ядно се удари по челото. — Първо трябваше да ви се представя. Аз съм инквизиторът, новият инквизитор. Казвам се Олдъртри.
Олдъртри протегна ръка на Саймън и той, съвсем объркан, я пое.
— А ти? Ти си Саймън, нали?
— Да — рече Саймън, като пусна ръката му веднага щом това бе възможно. Ръкостискането на Олдъртри беше неприятно влажно и лепкаво.
— Не е нужно да ми благодарите за съдействието. Това, което най-много искам, е да си отида вкъщи.
— Да, сигурен съм, сигурен съм! — Макар че гласът на Олдъртри беше приветлив, докато говореше, нещо пробяга по лицето му — някакъв израз, който Саймън не можеше да разгадае. Той изчезна в мига, когато Олдъртри се усмихна и с жест посочи напред към тясната пътека, която се виеше покрай Гард. — Оттук, Саймън.
Саймън пристъпи напред и Алек понечи да го последва. Инквизиторът го хвана за ръката.
— Ти направи достатъчно за нас, Александър. Благодаря за помощта ти.
— Но Саймън… — започна Алек.
— Всичко ще бъде наред — увери го инквизиторът. — Малачи, изпрати Александър, ако обичаш. И му дай камък с магическа светлина, за да се прибере, в случай че не си носи. Нощем пътят може да бъде опасен.
И с още една пленителна усмивка той отведе Саймън, като остави Алек да гледа втренчено след тях.
Сякаш светът около Клеъри гореше, когато Люк я пренесе през прага на къщата и тръгна по дълъг коридор, следвайки Аматис, която вървеше пред тях с магическата светлина. Изпаднала в делириум, Клеъри имаше чувството, сякаш коридорът ставаше все по-дълъг, като в някакъв кошмар. После светът се преобърна и тя изведнъж се озова върху студена повърхност, а някакви ръце приглаждаха одеяло върху нея. Сини очи я гледаха отгоре загрижено. — Изглежда много зле, Лушън — рече Аматис, а гласът й звучеше провлачено в ушите на Клеъри като от развалена плоча. — Какво е станало с нея?
— Изпи половината езеро Лин. — Гласът на Люк затихваше и за миг погледът на Клеъри се проясни. Тя лежеше на студения, облицован с плочки под на някаква кухня и над главата й Люк ровеше в един шкаф. Кухнята беше с олющени жълти стени, като до една от тях имаше старомодна черна метална печка, зад чиято решетка пращяха пламъци и причиняваха болка на очите й.
— Анасон, беладона, хелбор… — Люк се извърна от шкафа, хванал няколко стъкленици. — Можеш ли да направиш отвара от тези неща, Аматис? Аз ще я преместя по-близо до печката. Тя трепери.
Клеъри се опита да каже нещо, да им обясни, че няма нужда да я затоплят повече, че изгаря, но от устата й излизаха само някакви неразгадаеми и за самата нея звуци. Тя се чу как изхленчи, когато Люк я повдигна, а после стана горещо и сякаш лявата й страна започна да се топи — дори не съзнаваше, че всъщност й е студено. Зъбите й силно тракаха и тя усети кръв в устата си. Всичко около нея затрепери подобно на вода, разклатена в стъклена чаша.