— Езерото на сънищата? — попита недоверчиво Аматис. Клеъри не можеше ясно да я види, но изглежда бе застанала близо до печката с голяма дървена лъжица в ръка. — Какво е правила там? Джослин знае ли къде…
И светът изчезна, или поне реалният свят, кухнята с жълтите стени и уютният огън зад решетката.
Вместо тях тя видя водите на езерото Лин, с отразяващ се в тях огън, сякаш бяха парче лъскаво стъкло, по което се разхождаха ангели. Ангели с бели криле, които висяха окървавени и изпочупени от гърбовете им, и всеки от тях беше с лицето на Джейс. Имаше и други ангели, с криле като черни сенки, те докосваха огъня с ръце и се смееха…
— Тя постоянно вика брат си. — Гласът на Аматис кънтеше, сякаш се спускаше от много високо. — Той е със семейство Лайтууд, нали? Отседнали са при Пенхалоу на улица „Принсуотър“. Бих могла…
— Не — каза рязко Люк. — Не. По-добре Джейс да не знае за това.
Джейс ли викам? Защо ли го правя? — питаше се Клеъри, но мисълта й не се задържа дълго. Отново я обгърна мрак и тя пак започна да халюцинира. Този път сънуваше Алек и Изабел; и двамата изглеждаха така, сякаш бяха минали през кървава битка, лицата им бяха набраздени с мръсотия и сълзи. После те изчезнаха и в съня й се появи някакъв мъж без лице, с черни крила, които излизаха от гърба му като на прилеп. Когато той се усмихна, от устата му бликна кръв. Молейки се видението да изчезне, Клеъри стискаше очите си…
Мина доста време, преди отново да долови гласовете над себе си.
— Пийни това — каза Люк. — Клеъри, трябва да изпиеш това! — И после усети някакви ръце на гърба си и някаква течност, която изливаха в устата й от напоена кърпа. Течността имаше горчив и неприятен вкус, от който й се гадеше, но ръцете на гърба й бяха непреклонни. Тя преглътна въпреки болката в подутото си гърло. — Ето — каза Люк, — ето че се получава.
Клеъри бавно отвори очи. До нея бяха коленичили Люк и Аматис, а техните приличащи си сини очи бяха изпълнени с тревога. Тя погледна зад тях и не видя нищо — нито ангели, нито дяволи с крила като на прилеп, само жълти стени и бледорозов чайник, който едва се крепеше на прозоречния перваз.
— Ще умра ли? — прошепна тя.
Люк се усмихна уморено.
— Не. Трябва да мине още време, докато напълно се възстановиш, но вече си вън от опасност.
— Добре. — Тя беше твърде изтощена, за да почувства каквото и да е, дори и облекчение. Имаше усещането, че всичките й кости са извадени и тялото й виси празно и отпуснато. Тя погледна сънливо нагоре през миглите си и каза без много-много да мисли: — Очите ти са същите.
Люк я погледна неразбиращо.
— Същите като на кого?
— Като нейните — рече Клеъри, като премести сънения си поглед към Аматис, която изглеждаше смутена. — Същото синьо.
По лицето на Люк премина лека усмивка.
— Е, все пак не е изненадващо — каза той. — Досега нямах възможност да ви представя както си му е редът. Клеъри, това е Аматис Херондейл. Моята сестра.
Инквизиторът мълчеше, докато се отдалечиха достатъчно, така че Алек и консулът да не могат да ги чуят. Саймън го следваше нагоре по тясната пътека, осветена от магическата светлина, като се опитваше да не поглежда към нея. Усещаше издигащите се около него стени на Гард като корпуса на кораб, който се издига от океана. От прозорците струяха светлини, които прорязваха небето със сребристите си сияния. Имаше и ниски прозорци, поставени на нивото на земята, но някои от тях бяха с решетки и вътре цареше мрак.
Най-после стигнаха до сводеста дървена врата, която водеше към едно от крилата на сградата. Докато Олдъртри я отключваше, стомахът на Саймън се сви. Откакто беше станал вампир, бе забелязал, че хората излъчват около себе си миризма, която се променя с настроението им. Инквизиторът миришеше на нещо горчиво и силно като кафе, само че много по-неприятно. Саймън усети пробождаща болка в челюстта си, което беше знак, че вампирските му зъби се удължават, и той се отдръпна от инквизитора, докато минаваха през вратата.
Отвъд нея коридорът беше дълъг и бял, почти като тунел, изсечен сякаш от бял камък. Инквизиторът бързаше напред, магическата светлина в ръката му ярко осветяваше стените. За толкова късокрак човек той се движеше забележително бързо и докато ходеше, обръщаше глава ту на едната, ту на другата страна, носът му се бърчеше, сякаш душеше въздуха. Когато минаха покрай огромна двойна врата, чиито крила бяха широко отворени, Саймън успя да хвърли поглед в залата. Тя приличаше на амфитеатър, в който се редяха една над друга редици столове, на всеки от които седеше ловец на сенки, облечен в черно. Ехото на гласовете отекваше в стените, много от тях звучаха ядосано и докато минаваше, Саймън долови откъслечни разговори, а думите се преплитаха така, сякаш всички говореха един през друг.