— Но ние няма как да разберем какво иска Валънтайн. Той с никого не е обсъждал намеренията си…
— Какво значение имат намеренията му? Той е изменник и лъжец. Наистина ли мислите, че в крайна сметка можем да го усмирим?
— А знаете ли, че един патрул е намерил мъртвото тяло на върколашко дете в покрайнините на Брослинд? С източена кръв. Това показва, че Валънтайн е извършил ритуала тук, в Идрис.
— Притежавайки две от Реликвите на смъртните, той е по-могъщ от който и да било нефилим. Нямаме избор…
— Братовчед ми умря на кораба в Ню Йорк! Не бива да оставим Валънтайн да се измъкне след всичко, което ни причини! Трябва да има възмездие!
Саймън се поколеба, искаше му се да чуе повече, но инквизиторът бръмчеше около него като дебела, раздразнена пчела.
— Върви, върви — каза той, като посочи с магическата светлина пред себе си. — Нямаме много време за губене. Трябва да се върна на събранието, преди да е свършило.
Саймън се остави с неохота инквизиторът да го побутва по коридора, думата „възмездие“ още ехтеше в ушите му. Споменът за онази нощ на кораба бе неприятен и тръпки го побиваха от него. Когато стигнаха до една врата, на която бе издълбана само една плътна черна руна, инквизиторът извади ключ и я отключи, като с широк жест прикани Саймън да мине през нея.
Помещението отвъд беше голо, украсено само с един гоблен, на който бе изобразен ангел, излизащ от някакво езеро, държейки меч в една ръка и бокал — в друга. Гледката на Бокала и Меча на едно място за миг обърка Саймън. Объркването му трая до момента, в който чу щракването на ключалката и разбра, че инквизиторът бе заключил вратата отвътре.
Саймън се огледа наоколо. В помещението нямаше никакви мебели, освен една пейка с ниска маса до нея. На масата бе оставена декоративна сребърна камбана.
— Порталът… Той тук ли е? — попита колебливо той.
— Саймън, Саймън. — Олдъртри потри ръце, сякаш в очакване на парти за рожден ден или някое подобно приятно събитие. — Наистина ли толкова бързаш да си тръгнеш? Бих искал преди това да ти задам няколко въпроса…
— Добре. — Саймън смутено сви рамене. — Искам да кажа, питайте каквото ви интересува.
— Колко си любезен само! Възхитително! — Олдъртри сияеше. — И така, от колко време точно си вампир?
— От около две седмици.
— И как се случи това? Нападнали са те на улицата или може би в леглото през нощта? Знаеш ли кой те е превърнал?
— Ами… не точно.
— Но, моето момче! — извика Олдъртри. — Как може да не знаеш такова нещо? — Погледът, който той хвърли на Саймън, беше открит и пълен с любопитство. Изглежда толкова безобиден, помисли си Саймън. Като някой дядо или симпатичен стар чичо. Вероятно само си бе въобразил, че долавя горчивата миризма.
— Наистина не беше толкова просто — рече Саймън и започна да разказва за двете си ходения до хотел Дюмор, веднъж като плъх и втори път под натиска на самовнушението, което бе толкова силно, че сякаш някакви огромни клещи го бяха хванали и накарали да отиде точно където те искаха. — Виждате ли — завърши той, — в момента, в който пристъпих прага на хотела, бях нападнат. Нямаше как да разбера кой точно от тях ме е превърнал или дали не са били всички наведнъж.
Инквизиторът се изкиска.
— О, драги мой, драги мой. Това никак не е добре. Направо е разстройващо.
— На същото мнение съм — съгласи се Саймън.
— Това няма да се хареса на Клейва.
— Какво? — Саймън съвсем се обърка. — Какво ги е грижа Клейва как съм станал вампир?
— Ами, разбирам да си бил нападнат — обясни примирително Олдъртри. — Но ти сам си отишъл там и директно си се предал на вампирите, нали? Отстрани изглежда малко така сякаш си искал да бъдеш един от тях.
— Не съм искал да бъда един от тях! Не затова отидох в хотела!
— Ясно, ясно — каза утешително Олдъртри. — Нека да поговорим за друго, съгласен ли си? — Без да дочака отговор, той продължи. — Как стана така, че вампирите те оставиха жив, така че да се превърнеш в дете на нощта, млади Саймън? Предвид факта, че си навлязъл на територията им, е трябвало да се очаква да се нахранят с теб, докато умреш, а после да изгорят тялото ти, за да ти попречат да се преобразиш.