Саймън отвори уста да отговори, да каже на инквизитора как Рафаел го бе занесъл в Института, а после Клеъри, Джейс и Изабел го бяха занесли на гробището и как бдяха над него, докато той намери път за излизане от собствения си гроб. Ала се поколеба. Имаше само бегла представа за това, какво повелява Законът, но някак си се съмняваше, че за ловците на сенки е в реда на нещата да гледат как възкръсват вампири или да ги захранват с кръв.
— Не знам — рече той. — Нямам представа защо решиха да ме превърнат, вместо да ме убият.
— Но някой от тях трябва да ти е дал да пиеш от кръвта му, иначе не би станал… така де, това, което си в момента. Да не би да искаш да кажеш, че не знаеш кой е вампирският ти господар?
Моят вампирски господар? Саймън никога не бе мислил за това по този начин — той бе поел от кръвта на Рафаел съвсем случайно. И му беше трудно да възприема вампирчето като господар или нещо такова. Рафаел изглеждаше по-малък от Саймън.
— Боя се, че е така.
— О, драги. — Инквизиторът въздъхна. — Много неуместно.
— Кое е неуместно?
— Ами това, че ме лъжеш, момчето ми. — Олдъртри поклати глава. — А аз толкова разчитах на съдействието ти. Това е ужасно, просто ужасно. Ти твърдо нямаш намерение да ми кажеш истината, така ли? Отказваш ми тази услуга?
— Аз ви казвам истината!
Инквизиторът клюмна като неполято цвете.
— Срамота — каза и отново въздъхна. — Срамота. — Той прекоси помещението и почука отривисто на вратата, като все още клатеше глава.
— Какво има? — В гласа на Саймън се прокрадваха тревога и объркване. — Какво става с Портала?
— Порталът ли? — Олдъртри се изкиска. — Нали не си си въобразявал, че ще те пусна да си тръгнеш просто ей така?
Преди Саймън да успее да отговори, вратата рязко се отвори и в помещението нахлуха ловци на сенки, облечени в черни униформи, и го хванаха. Той се замята, когато някакви силни ръце се сключиха около неговите. Захлупиха главата му с качулка и така му отнеха възможността да вижда. Той риташе в тъмнината, кракът му се удари в нещо и чу как някой изруга.
После грубо го дръпнаха назад, в ухото му изръмжа яден глас.
— Направи го още веднъж, вампире, и ще излея светена вода в гърлото ти, а после ще гледам как умираш, докато повръщаш кръв.
— Стига! — Тънкият, тревожен глас на инквизитора се издигна. — Не е нужно да се прибягва до заплахи! Аз само се опитвам да дам урок на нашия гост. — Вероятно бе пристъпил напред, защото Саймън отново усети странния горчив мирис, леко притъпен от качулката. — Саймън, Саймън — рече Олдъртри. — Толкова се радвах да се запозная с теб. Надявам се една нощ в килиите на Гард да даде желания ефект и на сутринта да бъдеш малко по-склонен да ни съдействаш. Аз все още съм оптимист относно бъдещите ни отношения, просто трябва да преодолеем тази малка спънка. — Ръката му се озова върху рамото на Саймън. — Заведи го долу, нефилиме.
Саймън викаше с все сила, но качулката заглушаваше виковете му. Ловците на сенки го измъкнаха от помещението и го поведоха по нещо, което приличаше на безкраен лабиринт от коридори, които лъкатушеха и се извиваха. Накрая стигнаха до стълбище и усети как го бутат надолу, а краката му се плъзгаха по стъпалата. Нямаше представа къде се намират — само знаеше, че е на закрито, около тях се носеше тежък мирис на мокър камък и колкото по-надолу слизаха толкова по-влажен и по-студен ставаше въздухът.
Най-после спряха. Чуваше се някакъв стържещ звук, сякаш желязо се триеше в камък. Бутнаха Саймън напред и той се приземи на четири крака върху твърдия под. Когато вратата се затръшна, се чу силно металическо изщракване, последвано от отдалечаващи се стъпки, които постепенно заглъхнаха. Ядосан, Саймън се изправи на крака, дръпна качулката от главата си и я хвърли на земята. Парещото, задушаващо чувство по лицето му изчезна и той задиша ускорено — задиша, без да му е нужно. Знаеше, че това е само рефлекс, но гърдите така го боляха, сякаш наистина бе останал без въздух.
Намираше се в квадратно голо каменно помещение, само с един прозорец с решетка, вдълбан в стената над малко, изглеждащо твърдо, легло. През ниската врата Саймън можа да види малка баня с мивка и тоалетна. Западната стена на стаята също беше гола — дебели, вероятно железни, решетки се спускаха от тавана до пода, където бяха дълбоко вкопани. Вратата, изсечена в стената, също представляваше решетка с железни панти. Тя бе снабдена с месингова дръжка с издълбана в нея плътна черна руна. Всъщност по всички решетки бяха издълбани руни, дори по решетките на прозореца имаше тънки линии.