Макар да знаеше, че вратата на килията е заключена, Саймън не се сдържа, прекоси помещението и хвана дръжката. Остра болка прониза ръката му. Той изстена и дръпна ръката си, като втренчено я заоглежда. Тънки струйки дим се издигаха от изгорената му длан; в кожата му бе прогорена някаква неясна рисунка. Малко приличаше на звездата на Давид, вписана в окръжност, с тънки руни, запълващи всички празни места около линиите.
Болката беше като от докосване с нажежен метал. Саймън сви ръка, а на устните му замря стон.
— Какво е това? — прошепна той, като си мислеше, че никой не го чува.
— Това е печатът на Соломон — рече някакъв глас. — Говори се, че в него се съдържа едно от истинските имена на Бог. То отблъсква демоните… както и твоя вид, като част от религията ти.
Саймън се сепна, почти забравил за болката в ръката си.
— Кой е тук? Кой каза това?
Настъпи пауза, след което:
— Аз съм в килията до твоята, дневни вампире — каза гласът. Беше мъжки, възрастен, леко дрезгав. — Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат. Така че не те съветвам да се опитваш да отвориш килията. По-добре пази силите си, поне докато разбереш какво иска Клейвът от теб.
— Те не могат да ме държат тук — запротестира Саймън. — Аз не съм от този свят. Семейството ми ще забележи, че ме няма… учителите ми…
— Те ще се погрижат за това. Има достатъчно магии — известни дори на начинаещ магьосник, — които ще създадат илюзията на родителите ти, че за отсъствието ти има напълно разумна причина. Екскурзия от училище. Гостуване у роднини. Може да се уреди. — В гласа нямаше заплаха, нито съжаление; само отчитане на голите факти. — Наистина ли си мислиш, че не са покривали долноземец и преди?
— Кой си ти? — попита дрезгаво Саймън. — И ти ли си долноземец? Тук ли затварят такива като нас?
Този път не последва отговор. Саймън повтори въпроса си, ала съседът му явно бе решил, че вече е казал каквото е имал да казва.
На виковете на Саймън отговори тишината.
Болката в ръката му отслабна. Саймън я погледна и видя, че кожата вече не изглеждаше обгоряла, но знакът на Печата се открояваше на дланта му, сякаш начертан с мастило. Той погледна отново към решетките на килията. Сега установи, че не всички руни бяха точно руни: Между тях бяха издълбани звезда на Давид и цитати от Петокнижието на еврейски. По всяка вероятност ги бяха гравирали скоро.
Пазачите бяха тук половин ден и обсъждаха как да те заключат, беше казал гласът.
Но това едва ли е било само защото е вампир; по-скоро за това, че е евреин. Бяха употребили половин ден, за да издълбаят Печата на Давид в дръжката на вратата, за да може тя да го опари, в случай че той я докосне. Отнело им е толкова много време, за да обърнат елементи от вярата му срещу самия него.
По някаква причина това отне последния остатък от самообладанието на Саймън. Той се отпусна на леглото и зарови глава в ръцете си.
Улица „Принсуотър“ беше тъмна, когато Алек се връщаше от Гард; прозорците на къщите бяха с пуснати капаци и завеси, само тук-там някоя улична лампа с магическа светлина осветяваше павирания път. Домът на семейство Пенхалоу беше най-осветеният в района — по прозорците горяха свещи, а предната врата беше леко открехната и изпращаше сноп жълта светлина към пътя.
Джейс бе седнал на ниската каменна ограда, опасваща предната градина на семейство Пенхалоу, косата му блестеше под светлината на най-близката улична лампа. Когато Алек приближи, той вдигна поглед и леко потрепери. Алек забеляза, че бе облечен само с едно леко яке, а след залез-слънце ставаше студено. В мразовития въздух като деликатен парфюм се разнасяше мирисът на късни рози.
Алек се отпусна на оградата до Джейс.
— През цялото време ли стоеше тук да ме чакаш?
— Кой казва, че те чакам?
— Всичко мина добре, ако това те тревожи. Оставих Саймън с инквизитора.
— Оставил си го? Не си останал да се увериш, че всичко е наред?
— Всичко мина добре — повтори Алек. — Инквизиторът каза, че лично ще го придружи и ще го изпрати…
— Инквизиторът каза, инквизиторът каза — прекъсна го Джейс. — Последната инквизиторка, която имахме, доста превиши правата си… Ако не беше умряла, Клейвът щеше да я уволни, а вероятно и да я прокълне. Какво значение има какво е казал и този инквизитор?