— Той изглеждаше свестен — рече Алек. — Дори готин. Отнасяше се учтиво със Саймън. Виж, Джейс… това е работа на Клейва. Ние не можем да контролираме всичко, което се случва. Но трябва да им се доверим, защото в противен случай ще настъпи хаос.
— Но признай, че напоследък доста простотии направиха…
— Възможно е — рече Алек, — но ако започнеш да си мислиш, че знаеш повече от Клейва и повече от Закона, то с какво си по-добър от инквизиторката? Или от Валънтайн?
Джейс трепна. Изглеждаше така, сякаш Алек го беше ударил, че и по-лошо. Стомахът на Алек се сви.
— Извинявай. — Той протегна ръка. — Не исках да кажа това…
Внезапно сноп ярка жълта светлина освети градината. Алек вдигна поглед и видя Изабел в рамката на отворената входна врата, къпеща се в светлина. Тя беше само силует, но по стойката й с ръце на хълбоците той позна, че е ядосана.
— Вие двамата, какво правите там? — извика тя. — Всички се чудят къде сте.
Алек се обърна към приятеля си.
— Джейс…
Но Джейс се изправи, без да обръща внимание на протегнатата ръка на Алек.
— Надявам се да си прав за Клейва — каза само той.
Алек гледаше как Джейс бавно тръгна към къщата. В мислите му неволно се промъкна гласът на Саймън. Сега не знам какво ще стане с нас оттук нататък. Може отново да си бъдем приятели, а може и да развалим отношенията си. И не от нея ще дойде, а от мен.
Входната врата се затвори, като остави Алек сам в полуосветената градина. Той затвори за миг очи, зад клепачите му се появи образ. Този път не образът на Джейс. Очите на това лице бяха зелени, с елипсовидни зеници. Котешки.
Той отвори очи, бръкна в джоба си и извади от там химикал и лист хартия, скъсан от тетрадката със спираловиден гръб, която използваше за водене на протоколи. Написа няколко думи и после, със стилито си, начерта руна за огън в долната част на страницата. Стана по-бързо, отколкото бе очаквал. Остави хартията да гори и я пусна, а тя се понесе във въздуха като светулка. Скоро се превърна в пепел и се посипа като бял прах по розовите храсти.
5
Проблем с паметта
Клеъри се събуди от сноп бледа следобедна светлина, която падаше директно върху лицето й и прозираше през клепачите й с розово сияние. Вече нямаше температура, а заедно с това бе изчезнало и усещането за стопени и потрошени кости. Надигна се, седна и се огледа наоколо с любопитство. Намираше се в някаква стая, която трябва да беше гостната на Аматис — беше малка, боядисана в бяло, леглото бе покрито с тъкано цветно одеяло. На кръглите прозорци висяха дръпнати встрани дантелени пердета, които пропускаха светлината на талази. Клеъри бавно се поизправи, като очакваше да й се завие свят. Нищо такова не се случи. Чувстваше се напълно здрава, дори отпочинала. Докато ставаше от леглото, се погледна надолу. Някой я бе облякъл в колосана бяла пижама, която сега беше поизмачкана и твърде голяма за нея; ръкавите висяха смешно над пръстите й.
Тя отиде до един от кръглите прозорци и надникна през него. По склона на един хълм се издигаха скупчени къщи, изградени от камък с цвят на старо злато, чиито покриви изглеждаха покрити с бронз. Тази страна на къщата не гледаше към канала, а към тясна градина, обагрена от есента в кафяво и златисто. По стената на къщата пълзяха лиани; на тях бе останал последен розов цвят, който ронеше покафенелите си венчелистчета.
Дръжката на вратата изтропа и Клеъри бързо пропълзя обратно в леглото, точно преди да влезе Аматис с поднос в ръце. Когато видя, че Клеъри е будна, тя повдигна вежди, ала нищо не каза.
— Къде е Люк? — попита настойчиво Клеъри, като за по-голяма сигурност се уви плътно в одеялото.
Аматис остави подноса на масата до леглото. На него имаше чаша с нещо горещо и няколко филии с масло.
— Трябва да хапнеш нещо — каза тя. — Ще се почувстваш по-добре.
— Аз съм си добре — рече Клеъри. — Къде е Люк?
До масата имаше един стол с висока облегалка. Аматис седна на него, като сключи ръце в скута си и спокойно се загледа в Клеъри. На дневна светлина Клеъри можеше да види по-ясно лицето й — тя изглеждаше доста по-възрастна от майка й, макар че нямаше как разликата в годините им да е кой знае колко голяма. Кестенявата й коса беше прошарена, а очите й бяха подути и зачервени, сякаш беше плакала.