— Аз съм вампир — рече Саймън. — Ние не настиваме.
— О! — Инквизиторът изглеждаше разочарован.
— Но оценявам това със звездата на Давид и печата на Соломон — добави сухо Саймън. — Приятно е да разбереш, че някой се интересува от религията ти.
— О, да, така е, така е! — засия Олдъртри. — Тези гравюри са великолепни, нали? Невероятно симпатични и разбира се, абсолютно надеждни. Представям си, че всеки опит да се докосне вратата на килията би довел до свличане на кожата от ръката! — Той се изкиска, видимо развеселен от представата. — Но да оставим това. Би ли се отдръпнал малко назад, драги? Това е само услуга, просто услуга… ако разбираш какво имам предвид.
Саймън отстъпи крачка назад.
Нищо не се случи, но очите на инквизитора се ококориха, подпухналата кожа около тях се опъна.
— Ясно — въздъхна той.
— Кое е ясно?
— Виж къде стоиш, млади Саймън. Огледай се наоколо.
Саймън се заоглежда — нищо в стаята не се бе променило и едва сега той осъзна какво бе имал предвид Олдъртри. Той стоеше в сноп слънчева светлина, идваща от прозореца, разположен високо над тях.
Олдъртри почти се сгърчи от вълнение.
— Стоиш изложен на пряка слънчева светлина и тя по никакъв начин не ти влияе. Направо не мога да повярвам… тоест, казаха ми за това, но никога досега не съм виждал такова нещо.
Саймън нищо не каза. То нямаше и нищо за казване.
— Естествено, въпросът ми към теб е — продължи Олдъртри — дали знаеш защо притежаваш тази особеност.
— Може би, защото съм по-красив от другите вампири. — Саймън мигом съжали, че го каза. Олдъртри присви очи, а вената на слепоочието му набъбна като дебел червей. Очевидно не харесваше шеги, освен ако шегуващият се не беше той самият.
— Много смешно, много смешно — каза той. — Може ли да те попитам следното: от мига, в който възкръсна от гроба ли стана дневен вампир?
— Не — каза Саймън с тревога. — Не. Първоначално слънцето ме изгаряше. Дори ивица слънчева светлина бе в състояние да обгори кожата ми.
— Ясно. — Олдъртри закима отривисто, сякаш искаше да каже, че именно това съвпада с представата му за нещата. — И кога за първи път забеляза, че можеш да стоиш на слънчева светлина, без да усещаш болка?
— Беше в утрото след голямата битка на кораба на Валънтайн…
— По време на която си бил пленник на Валънтайн, правилно ли съм осведомен? Той те е пленил и те е заключил на кораба с намерението да използва кръвта ти за извършването на ритуала на дяволското преобразяване.
— Предполагам, че сте осведомен за всичко — каза Саймън. — Едва ли са ви нужни моите пояснения.
— О, не, далеч не съм осведомен за всичко! — извика Олдъртри, като вдигна ръце. Китките му са много слаби, забеляза Саймън, толкова слаби, че чак не подхождат на пълните му ръце. — Има още толкова много неща да добавиш, мило момче! Наистина, не мога да не се запитам дали не се е случило нещо на кораба, нещо, което те е променило. Дали, ако помислиш малко, няма да се сетиш за още нещо?
Аз пих от кръвта на Джейс, помисли си Саймън и за малко да го повтори на глас пред инквизитора само за да го ядоса… И тогава с изумление откри: Аз пих от кръвта на Джейс. Дали това не го беше променило? Възможно ли беше? А дори и да е било възможно, можеше ли да каже на инквизитора какво бе направил Джейс? Да защитава Клеъри, беше едно; да защитава Джейс — съвсем друго нещо. Той нищо не дължеше на Джейс.
Но и това не беше съвсем вярно. Джейс му бе дал да пие кръв, с нея бе спасил живота му. Щеше ли друг ловец на сенки да направи това за един вампир? А дори и да го е направил само заради Клеъри, имаше ли значение? Той си спомни как беше казал: Можех да те убия. А Джейс бе отвърнал: Аз пък щях да ти позволя. Да не говорим за неприятностите, които би си навлякъл Джейс, ако Клейвът разбереше, че е спасил живота на Саймън и как.
— Нищо не си спомням от случилото се на кораба — рече Саймън. — Предполагам, че Валънтайн ме е упоил някак си или и аз не знам.
Лицето на Олдъртри помръкна.
— Това е ужасна новина. Ужасна. Толкова съжалявам да я чуя.
— И аз съжалявам — каза Саймън, макар че никак не съжаляваше.