— Че ако с Люк не се върнете незабавно в Ню Йорк, ще ви издам?
Джейс млъкна за миг, погледите им се кръстосаха. Отчаянието в очите му я потресе. А уж той заплашваше нея, а не обратното.
— Джейс — каза Алек в настъпилата тишина, в гласа му се прокрадваше тревога. — Имаш ли представа къде бях целия ден?
— Съдейки по новото ти палто — каза Джейс, без да поглежда приятеля си, — предполагам, че си ходил по магазините. Само не разбирам защо толкова държиш да бъда осведомен за това.
— Не съм ходил по магазините — каза ядосано Алек. — Ходих…
Вратата отново се отвори. Изабел влетя в стаята с развяваща се бяла рокля и затръшна вратата след себе си. Погледна Клеъри и поклати глава.
— Казах ти, че ще побеснее — рече тя. — Казах ли ти?
— Аха, „казах ли ти“ — рече Джейс. — Класика в жанра.
Клеъри го изгледа с ужас.
— Как можеш да се шегуваш? — прошепна тя. — Ти току-що заплаши Люк. Люк, който те харесва и ти вярва. Заплаши го, защото е долноземец. Какво ти става?
Изабел погледна ужасено.
— Люк е тук? О, Клеъри…
— Той не е тук — отвърна Клеъри. — Тръгна си тази сутрин и не знам къде е отишъл. Но сега виждам защо е трябвало да си тръгне. — Тя едва се насили да погледне Джейс. — Добре, печелиш. Не трябваше да идваме. Не трябваше да правя онзи Портал…
— Направила си Портал? — изуми се Изабел. — Клеъри, само магьосник може да създаде Портал. А те далеч не са много. Единственият Портал тук, в Идрис, се намира в Гард.
— Ето за това трябва да говоря с теб — изсъска Алек на Джейс, който според Клеъри изглеждаше още по-зле от преди: изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. — Относно поръчката от миналата нощ, нещото, което доставих в Гард…
— Алек, престани. Стига — каза Джейс, прекъсвайки другото момче с внезапно отчаяние в гласа. Алек затвори уста и прехапал устни, се втренчи в Джейс. Но той сякаш не го виждаше; гледаше Клеъри с твърди като стъкло очи.
Най-после Джейс проговори.
— Права си — каза той със задавен глас, сякаш с усилие произнасяше думите. — Не биваше да идваш. Знам, че ти казах да не идваш, защото тук не е безопасно за теб, но това не беше вярно. Истината е, че не искам да си тук, защото си импулсивна и не мислиш, и всичко ще провалиш. Просто ти си такава. Не действаш внимателно, Клеъри.
— Да… проваля… всичко? — Клеъри нямаше достатъчно въздух в дробовете си, за да издаде звук, по-силен от шепот.
— О, Джейс — рече тъжно Изабел, сякаш той беше нараненият. Той не я погледна. Беше приковал поглед в Клеъри.
— Ти винаги действаш, без да мислиш — каза той. — Знаеш, че е така, Клеъри. Ако не беше ти, никога нямаше да отидем в Дюмор.
— И Саймън щеше да умре! Това малка причина ли е? Може би беше прибързано, но…
— Може би? — повиши глас той.
— Но не всяко решение, което съм взимала, е грешно! Ти каза… след това, което направих на кораба, ти каза, че съм спасила живота на всички…
От лицето на Джейс се отдръпнаха последните остатъци от цвят. С внезапна и изненадваща бруталност той каза:
— Млъквай, Клеъри, МЛЪКВАЙ…
— На кораба ли? — Алек объркано замести поглед от единия към другия. — Какво се е случило на кораба? Джейс…
— Казах го само, за да спреш да хленчиш! — извика Джейс, без да обръща внимание на Алек, без да обръща внимание на нищо друго, освен на Клеъри. Тя усети как силата на внезапния му гняв я заля като вълна, от която краката й се подкосиха. — Ти ни носиш нещастие, Клеъри! Ти си мунди, винаги си била такава и никога — ловец на сенки. Ти не умееш да мислиш като нас, да преценяваш кое е най-добро за всички… мислиш единствено за себе си! Но сега сме във война или поне ни предстои да бъдем и аз нямам време, нито желание да вървя по петите ти, за да се уверя, че по твоя вина няма да бъде убит никой от нас!
Клеъри просто стоеше и го гледаше. Не знаеше какво да каже; той никога не бе й говорил по този начин. Тя дори не си бе представяла, че може да й говори така. Колкото и да го беше ядосвала преди, той никога не й беше говорил така, сякаш я мрази.
— Върви си вкъщи, Клеъри — каза Джейс. Звучеше много уморено, сякаш усилието да й каже това, което действително чувства, го бе изтощило. — Върви си.
Всичките й планове рухнаха — плахата й надежда да намери Фел, да спаси майка си, дори да открие Люк — нищо нямаше смисъл. Мълчаливо тръгна към вратата. Алек и Изабел я пуснаха да мине покрай тях. Никой от двамата не я погледна; вместо това гледаха встрани, израженията им бяха стъписани и смутени. Клеъри очакваше да се почувства унижена, толкова, колкото бе и ядосана, но нямаше такова нещо. Сякаш просто бе станала безчувствена.