Джейс протегна ръка. Трябваше да признае, че изглеждаше доста зле. Всичките му четири кокалчета бяха нарязани като червени лъчи на звезди. По пръстите му имаше засъхнала кръв, която образуваше червено-кафява ръкавица.
Алек се намръщи.
— Ти си идиот.
— Благодаря — рече Джейс. Наблюдаваше търпеливо как Алек, наведен над ръката му, с една пинсета внимателно отстранява забилите се в кожата му късчета стъкло. — И защо?
— Какво защо?
— Защо не използваш лечителна руна? Това не е нараняване от демон.
— Защото така. — Алек взе синьото шише с антисептик. — Мисля, че няма да е зле да изпиташ малко болка. Да се полекуваш като мундан. Бавно и мъчително. Може пък да понаучиш нещо. — Той нанесе щипещата течност върху раните на Джейс. — Въпреки че се съмнявам.
— Знаеш, че винаги мога и сам да си направя лечителна руна.
Алек започна да увива с бинт ръката на Джейс.
— Тогава ще кажа на Пенхалоу какво наистина се случи, вместо да ги оставя да си мислят, че е нещастен случай. — Той завърза бинта толкова стегнато, че Джейс се намръщи. — Знаеш ли, ако можех да предположа, че ще си причиниш това, никога не бих ти казал за Саймън.
— Напротив, щеше да ми кажеш. — Джейс наклони глава встрани. — Не знаех, че нападението ми над витражния прозорец ще те разстрои чак толкова много.
— Ами, просто… — Приключил с превързването, Алек сведе поглед към ръката на Джейс, ръка, която все още държеше между своите. Представляваше някакъв бял бинтован вързоп, изцапан с кръв на местата, където пръстите на Алек го бяха докосвали. — Защо си причиняваш това? Нямам предвид счупването на прозореца, а начина, по който говореше с Клеъри. Защо се самонаказваш? Не си виновен за чувствата си.
Джейс попита равнодушно:
— Какви чувства?
— Виждам как я гледаш. — Алек беше зареял поглед в нищото. — А не можеш да я имаш. Може би никога досега не си изпитвал какво е да искаш нещо, което не можеш да имаш.
Джейс впери поглед в него.
— Като това между теб и Магнус Бейн?
Алек рязко обърна глава.
— Аз не… няма нищо…
— Не съм глупав. Отишъл си при Магнус веднага след като си говорил с Малачи, преди да потърсиш мен или Изабел или когото и да било друг…
— Защото той беше единственият, който можеше да отговори на въпроса ми, затова. Между нас няма нищо — каза Алек и после, след като видя изражението на Джейс, допълни с огромно усилие: — вече няма нищо. Между нас вече няма нищо. Разбра ли?
— Надявам се, че не е заради мен — рече Джейс.
Алек пребледня и се отдръпна назад, сякаш за да се предпази от удар.
— Какво имаш предвид?
— Знам какви чувства си мислиш, че изпитваш към мен — каза Джейс. — Но не е така. Ти просто ме харесваш, защото съм безопасен. С мен не рискуваш. Но можеш да се предпазиш от истинска връзка, като се оправдаваш с мен.
Джейс съзнаваше, че е жесток, но малко го беше грижа за това. Да наранява хората, които обича, бе за него равносилно на това, да наранява себе си, когато бе в такова настроение.
— Писна ми — каза дрезгаво Алек. — Първо Клеъри, после ръката ти, а сега и мен. По дяволите, Джейс.
— Не ми ли вярваш? — попита Джейс. — Добре. Хайде тогава. Целуни ме.
Алек се втренчи ужасено в него.
— Знаех си. Независимо от привлекателността ми, ти реално не ме харесваш по този начин. И ако зарежеш Магнус, то това няма да е заради мен. А защото, когато кажеш на някого, че го обичаш, ставаш уязвим. Любовта ни прави лъжци — рече Джейс. — Кралицата на феите ми го каза. Така че не ме съди за начина, по който прикривам чувствата си. И ти го правиш. — Той стана. — И сега искам да го направиш отново.
Лицето на Алек се изкриви от болка.
— Какво имаш предвид?
— Да излъжеш заради мен — каза Джейс, докато сваляше якето си от закачалката и го обличаше. — Слънцето залязва. Всеки момент ще се върнат от Гард. Искам да кажеш на другите, че не се чувствам добре и затова няма да сляза долу. Кажи им, че съм залитнал и паднал и така се е счупил прозорецът.
Алек отметна глава назад и погледна право към Джейс.
— Добре — рече той. — Ако ми кажеш къде наистина ще ходиш.
— Отивам в Гард — каза Джейс. — Ще измъкна Саймън от затвора.
Майката на Клеъри бе нарекла времето между здрача и падането на нощта „синия час“. Казваше, че тогава светлината е най-силна и най-необичайна и че това е най-доброто време за рисуване. Клеъри винаги се беше чудела какво е имала майка й предвид, но сега, докато вървеше през Аликанте в здрача, разбра.