Когато минаха под една улична лампа, Клеъри погледна косо Себастиян. В своето дълго тъмно палто и бяла риза под силната бяла светлина той приличаше на черно-бяла илюстрация на джентълмен от викториански албум. Тъмната му коса така се виеше по слепоочията, че й идеше да го нарисува с писец и мастило.
— Трябва да знаеш — рече той, — че повече от половината от младите ловци на сенки в Идрис са били част от Кръга, както и мнозина, които не живеят в Идрис. Някога и вуйчо Патрик е бил, но е напуснал Кръга, след като е започнал разбира колко далеч е отишъл Валънтайн. Родителите на Ейлийн не са участвали във Въстанието — вуйчо ми е отишъл в Пекин, за да избяга от Валънтайн, и в тамошния Институт се е запознал с майката на Ейлийн. Когато семейство Лайтууд и другите членове на Кръга били изправени на съд за предателство към Клейва, семейство Пенхалоу гласували те да бъдат помилвани и изпратени в Ню Йорк, вместо да бъдат прокълнати. Ето защо Лайтууд ще са им вечно благодарни.
— Ами твоите родители? — рече Клеъри. — И те ли са били в Кръга?
— Всъщност, не. Майка ми е била по-малка от Патрик… Изпратил я в Париж, когато самият той заминал за Пекин. Там тя се запознала с баща ми.
— Майка ти е била по-малка от Патрик?
— Мъртва е. Както и баща ми. Отгледа ме леля Елоди.
— О — рече Клеъри, чувствайки се глупаво. — Съжалявам.
— Аз не си ги спомням — каза Себастиян. — Наистина. Когато бях по-малък, исках да имам по-голяма сестра или брат, някой, който да ми каже какво означава това, да имаш родители. — Той я погледна замислено. — Може ли да те попитам нещо, Клеъри? Защо дойде в Идрис, въпреки че си знаела колко ще ядоса това брат ти?
Преди да успее да му отговори, те излязоха от тясната алея, по която бяха вървели в познатия неосветен парк, в средата на който блестеше на лунната светлина запустелият кладенец.
— Площад Кладенеца — каза Себастиян с ясно доловима нотка на разочарование в гласа. — Пристигнахме по-бързо, отколкото си мислех.
Клеъри погледна над каменния мост. В далечината видя къщата на Аматис. Всички прозорци светеха. Тя въздъхна.
— Вече мога сама да се прибера, благодаря.
— Не искаш ли да те придружа до…
— Не. Освен ако не искаш и ти да загазиш.
— Мислиш, че аз бих загазил? За това, че съм бил така любезен да те изпратя до вкъщи?
— Никой не бива да знае, че съм в Аликанте — рече тя. — Предполага се, че е тайна. И не се сърди, но ти все пак си чужд.
— Бих искал да не бъда — каза той. — Искам да те опозная по-добре. — Гледаше я със смесица от шеговитост и известна плахост, сякаш не беше сигурен как ще бъде възприето току-що казаното от него.
— Себастиян — каза тя, усетила внезапен прилив на умора. — Радвам се, че искаш да ме опознаеш. Но аз нямам сили да опозная теб. Съжалявам.
— Аз нямах предвид…
Но тя вече се отдалечаваше от него към моста. Насред пътя се обърна и го погледна. Той изглеждаше странно унил в ивицата лунна светлина, тъмната му коса падаше върху лицето му.
— Рейгнър Фел — каза тя.
Той я погледна втренчено.
— Какво?
— Попита ме защо съм дошла тук, макар да знам, че не бива — рече Клеъри. — Майка ми е болна. Наистина е зле. Може да умре. Единственото, което ще й помогне, единственият човек, който може да й помогне, е магьосник на име Рейгнър Фел. Само че не знам къде да го намеря.
— Клеъри…
Тя отново се обърна към къщата.
— Лека нощ, Себастиян.
Изкачването по дървената решетка беше по-трудно, отколкото слизането по нея. Ботушите на Клеъри се пързулнаха на няколко пъти по влажната каменна стена и тя си отдъхна, когато най-после изпълзя през перваза на открехнатия прозорец и почти се строполи в спалнята.
Но еуфорията й не трая дълго. Малко след като ботушите й тупнаха на пода, блесна ярка светлина, лека експлозия, която направи стаята светла като ден.
Аматис бе седнала в края на леглото, с изправен гръб и камък с магическа светлина в ръка. Той блестеше толкова ярко, че нищо не омекотяваше твърдите черти на лицето й, нито извитите ъгълчета на устата. Няколко дълги мига тя се взираше безмълвно в Клеъри. След което каза:
— В тези дрехи си същата като Джослин.
Клеъри се изправи на краката си.
— Аз… аз съжалявам — каза тя. — За това, което направих…
Аматис сключи ръка около магическата светлина и така намали блясъка й. Клеъри примигна във внезапно настъпилия полумрак.