— Свали тази униформа — рече Аматис — и ела при мен долу в кухнята. Не си и помисляй пак да се измъкнеш през прозореца — допълни тя — или следващия път ще намериш този дом заключен за теб.
Клеъри преглътна трудно и кимна.
Аматис се изправи и излезе, без да каже нито дума повече. Клеъри бързо свали униформата си и облече собствените си дрехи, които, вече сухи, висяха на таблата на леглото — джинсите й бяха малко вкоравени, но пък й бе приятно отново да облече познатата тениска. Тя приглади назад разпиляната си коса и се отправи надолу по стълбите.
Последния път, когато видя приземния етаж на къщата на Аматис, тя не бе на себе си и халюцинираше. Спомняше си някакви дълги коридори, които се простираха в безкрайността, и един огромен старинен часовник, чието тиктакане звучеше като ударите на умиращо сърце. Сега тя се бе озовала в малка, уютна всекидневна, с прости дървени мебели и вехто килимче на пода. Малкият размер и ярките цветове й напомняха за тяхната всекидневна у дома в Бруклин. Прекоси я мълчаливо и влезе в кухнята, където огънят бумтеше в камината и стаята бе изпълнена с топла мека светлина. Аматис седеше на масата. Раменете й бяха увити в син шал; така косата й изглеждаше още по-сива.
— Ето ме. — Клеъри се поколеба на вратата. Не можеше да определи дали Аматис е ядосана, или не.
— Мисля, че няма нужда да питам къде си ходила — каза Аматис, без да вдига поглед от масата. — Ходила си да видиш Джонатан, нали? Трябваше да предположа. Може би, ако имах свои деца, щях да съм наясно кога едно дете ме лъже. А толкова се надявах, поне този път, да не разочаровам напълно брат си.
— Да разочароваш Люк?
— Знаеш ли какво се случи, когато той бе ухапан? — Аматис се втренчи право пред себе си. — Когато брат ми беше ухапан от върколак… разбира се, беше въпрос на време това да се случи, защото Валънтайн винаги бе поемал необмислени рискове за себе си и последователите си, той дойде и ми каза какво е станало и как се страхува да не заболее от ликантропия. А аз отвърнах… казах му…
— Аматис, не е нужно да ми разказваш…
— Казах му да се маха от дома ми и да не се връща, докато не се увери, че не се е разболял. Изплаших се от него… не можех да го превъзмогна. — Гласът й потрепери. — Той видя колко съм отвратена, само това бе изписано на лицето ми. Каза ми, че се страхува, че ако наистина е хванал тази болест, ако е станал вълче същество, тогава Валънтайн може да го накара да се самоубие, а аз му рекох… че може би така ще е по-добре.
Клеъри леко изстена; не можа да се сдържи.
Аматис бързо вдигна поглед към нея. На лицето й бе изписана самоненавист.
— Люк винаги е бил толкова добър, независимо какво го караше да прави Валънтайн. Понякога си мисля, че двамата с Джослин са единствените наистина добри хора, които познавам, и не можех да си представя, че той ще се превърне в чудовище…
— Но той не е такъв. Не е чудовище.
— Нямаше как да знам. След като той се преобрази, след като си тръгна от тук, Джослин не спираше да ме уверява, че си е все същият отвътре, че все още е моят брат. Ако не беше тя, никога не бих се съгласила да го видя отново. Приютих го тук, когато дойде преди Въстанието — дадох му да се скрие в килера, — но му казах да не ми се доверява напълно, не и след като веднъж съм му обърнала гръб. Мисля, че той още ми няма доверие.
— Той ти се е доверил достатъчно, след като дойде тук, когато бях болна — рече Клеъри. — Достатъчно, за да ме остави тук с теб…
— Просто не е имал избор — отвърна Аматис. — А и виж колко добре се грижа за теб. Не можах да те опазя да не излизаш от къщи и един ден.
Клеъри се сепна. Това беше по-лошо, отколкото, ако й се беше разкрещяла.
— Вината не е твоя. Аз те излъгах и се измъкнах. Нищо не можеше да направиш.
— О, Клеъри — каза Аматис. — Нима не разбираш? Винаги можеш да направиш нещо. Просто хората като мен винаги си измислят оправдания. Самовнушавах си, че нищо не мога да направя за Люк. Самовнушавах си и че нищо не мога да направя, когато Стивън ме напусна. Спрях да ходя дори на събранията на Клейва, защото си казах, че няма как да повлияя на решенията им дори когато категорично не ги одобрявам. Но ако все пак реша да предприема нещо… ами, пак не го върша както трябва. — Очите й блестяха, сурови и ярки на светлината на огъня. — Иди да си легнеш, Клеъри — завърши тя. — И отсега нататък можеш да идваш и да си тръгваш, когато си искаш. Няма да те спирам по какъвто и да е начин. Все пак, както ти казах, аз нищо не мога да правя.