— Аматис…
— Недей. — Аматис поклати глава. — Просто иди да си легнеш. Моля те. — В гласа й имаше категоричност. Тя се извърна встрани, докато Клеъри си тръгне, и загледа втренчено стената, без да мигне.
Клеъри се завъртя на токове и се затича нагоре по стълбите. В гостната затвори вратата след себе си и се тръшна на леглото. Искаше й се да заплаче, но сълзите не идваха. Джейс ме мрази, помисли си тя. Аматис ме мрази. Така и не се сбогувах със Саймън. Майка ми умира. А Люк ме изостави. Сама съм. Никога не съм била така сама, и то единствено по моя вина. Може би затова не можеше да се разплаче, даде си сметка тя, докато гледаше със сухи очи тавана. Защото какъв е смисълът да се реве, когато няма никой, който да те утеши? И което е по-лошо, когато дори сам не можеш да се утешиш?
7
И ангелите там не смеят да пристъпят
Както си сънуваше кръв и слънчева светлина, Саймън внезапно бе събуден от някакъв глас, който го викаше по име.
— Саймън — изсъска гласът. — Саймън, ставай.
Саймън се изправи — понякога сам се учудваше колко бързо може да се движи — и се завъртя в тъмнината на килията.
— Самюъл? — прошепна той, като се взираше в сенките. — Самюъл, ти ли си?
— Обърни се, Саймън. — Сега гласът, като че ли малко познат, прозвуча с нотка на раздразнителност. — Ела до прозореца. — Саймън веднага разбра кой е и погледна през решетестия прозорец, за да види Джейс, коленичил на тревата отвън, с камък магическа светлина в ръка. Той погледна към Саймън с уморена гримаса. — Какво, кошмар ли мислиш, че ти се е явил?
— Може още да съм в него. — Ушите на Саймън бръмчаха. Ако имаше пулс, би си помислил, че кръвта се е разбушувала във вените му, но беше нещо друго, нещо не телесно, но много по-близко от кръвта.
Магическата светлина хвърляше разбъркани плетеници от светлосенки по бледото лице на Джейс.
— Значи, тук са те бутнали. Дори не предполагах, че още използват тези килии. — Той погледна косо. — Най-напред обърках прозорците. Малко постреснах другаря ти от съседната килия. Симпатичен тип, онзи с брадата и дрипите. Малко ми напомня за клошарите в Ню Йорк.
И Саймън разбра откъде се беше взело бръмченето в ушите му. Ярост, заслепяваща ярост. С едно отдалечено кътче на съзнанието си той усещаше как устните му се изтеглят назад, върховете на зъбите му се забиват в долната устна.
— Радвам се, че всичко това ти е забавно.
— Какво, не си ли доволен, че ме виждаш? — рече Джейс. — Да ти кажа, изненадан съм. Винаги са ми казвали, че присъствието ми озарява всяко място, на което се появя. Ако пък говорим за подземни килии, появата ми трябва да е двойно по-бляскава.
— Знаел си какво ще стане, нали? Ти каза: „Те ще те изпратят в Ню Йорк“. Ами, хубаво. Само дето не са имали никакво намерение да го правят.
— Не знаех. — Джейс срещна погледа на Саймън през решетките, гледаше го ясно и твърдо. — Знам, че не ми вярваш, но мислех, че ти казвам истината.
— Ти или ме лъжеш, или си глупав…
— Излиза, че съм глупав.
— … или и двете — довърши Саймън. — Склонен съм да мисля, че и двете.
— Нямам причина да те лъжа. Не и сега. — Погледът на Джейс си оставаше твърд. — И спри да ми се зъбиш насреща. Изнервям се.
— Добре — каза Саймън. — Ако искаш да знаеш, така става, когато ми замирише на кръв.
— Това е одеколонът ми. Скорошна рана. — Джейс вдигна лявата си ръка. Тя бе в ръкавица от бели бинтове, минаващи през кокалчетата, където кръвта се бе просмукала.
Саймън се намръщи.
— Мислех, че твоят вид не се наранява. Поне не така, че да личи след това.
— Счупих прозореца с ръка — обясни Джейс — и Алек ме превърза като мундан, за да ми даде урок. Ето, не те лъжа. Сега убеди ли се?
— Не — рече Саймън. — Сега си имам други грижи. Инквизиторът ми задава въпроси, на които не мога да отговоря. Той не спира да ме обвинява, че дължа способността си да стоя на дневна светлина на Валънтайн. Че съм негов шпионин.
В очите на Джейс проблесна тревога.
— Олдъртри ли каза това?
— Олдъртри намекна, че целият Клейв мисли така.
— Това е лошо. Ако решат, че си шпионин, никакво Съглашение няма да те спаси. Не и ако са убедени, че си нарушил Закона. — Джейс бързо се огледа наоколо и после отново се вгледа в Саймън. — По-добре да те измъкнем от тук.