— Ами после? — Саймън направо не вярваше какво говори. Той толкова искаше да се измъкне от това място, а сега сякаш думите сами излизаха от устата му. — Къде мислиш да ме скриеш?
— Тук, в Гард, има един Портал. Ако го намерим, мога да те изпратя по него у вас…
— И всички ще разберат, че си ми помогнал. Джейс, Клейвът не следи само мен. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ги е грижа за някакъв си долноземец, какъвто и да е той. Те се опитват да скалъпят нещо срещу семейството ти — за Лайтууд. Мъчат се да докажат, че са свързани по някакъв начин с Валънтайн, че всъщност никога не са напускали Кръга.
Дори в тъмното можеше да се види руменината, заляла бузите на Джейс.
— Но това е абсурдно. Те се биха с Валънтайн… на кораба… Робърт едва не умря…
— Според инквизитора, те са пожертвали живота на другите нефилими, които са се борили на кораба, за да създадат илюзията, че са срещу Валънтайн. И тъй като те са загубили Меча на смъртните, това е единственото, което го интересува. Виж, ти се опита да предупредиш Клейва, но на тях не им пука. Сега инквизиторът си търси някого, върху когото да стовари вината за всичко. Ако успее да обяви семейството ти за изменници, то никой няма да седне да упреква Клейва за случващото се и инквизиторът ще може да прави каквото си иска, без някой да му пречи.
Джейс скри лице в ръцете си, дългите му пръсти се заровиха безпомощно в косата.
— Но аз не мога просто да те оставя тук. Ако Клеъри разбере…
— Знам, че това ти е голямото притеснение. — Саймън дрезгаво се засмя. — Тогава не й казвай. Все пак тя е в Ню Йорк, слава Бо… — Той млъкна, без да може да произнесе думата. — Беше прав — рече вместо това. — Радвам се, че тя не е тук.
Джейс вдигна глава от ръцете си.
— Какво?
— Клейвът е обезумял. Кой знае какво ще й направят, ако знаят какво може. Ти беше прав — повтори Саймън и тъй като Джейс не отговори нищо, допълни: — Сега е моментът да се насладиш на думите ми. Едва ли ще го чуеш пак.
Джейс го гледаше втренчено, лицето му беше бледо и Саймън си спомни колко го потресе видът на Джейс на кораба, окървавен и умиращ на металния под. Най-накрая Джейс проговори.
— Значи, искаш да кажеш, че ще останеш тук? В затвора? Докога?
— Докато не измислим по-добър план — рече Саймън. — Но има още нещо.
Джейс повдигна вежди.
— И какво е то?
— Кръв — каза Саймън. — Инквизиторът се опитва с глад да ме накара да говоря. Вече се чувствам доста слаб. До утре ще съм… е, не знам как ще бъда утре. Но не искам да се предам. И няма да пия повече от твоята кръв, нито пък от нечия друга — допълни бързо той, преди Джейс да даде предложението си. — Само животинска кръв.
— Аз мога да ти нося кръв — каза Джейс, а после попита: — Ти… каза ли на инквизитора, че съм ти дал да пиеш от моята кръв? Че съм те спасил?
Саймън поклати глава.
Очите на Джейс блеснаха от отразената светлина.
— Защо?
— Ами, за да не те въвличам в повече неприятности.
— Виж какво, вампире — каза Джейс, — защитавай си семейство Лайтууд колкото си искаш. Но недей да щадиш мен.
Саймън вдигна глава.
— И защо не?
— Защото — каза Джейс и за миг, докато гледаше надолу през решетките, Саймън имаше чувството, че той е навън, а Джейс вътре в килията, — защото не заслужавам.
Клеъри се събуди от някакъв шум, подобен на барабанене на градушка по метален покрив. Тя се изправи в леглото си и се огледа объркано наоколо. Шумът отново се появи, остър шум от почукване, идващ от прозореца. Тя отметна неохотно одеялото си и отиде да провери.
Когато отвори прозореца, в стаята нахлу студен въздух, който я прониза през пижамата като нож. Тя потрепери и се наведе над перваза.
Долу в градината имаше някого и в първия миг, с разтуптяно сърце, тя различи силуета на момче, високо и стройно, с разчорлена коса. После той вдигна лице и тя забеляза, че косата му е тъмна, а не руса, и в следващия миг разбра, че противно на очакванията й това да е Джейс, долу стоеше Себастиян.
Той държеше камъчета в шепата си. Когато я видя да се подава навън, той й се усмихна и посочи първо себе си, а после към дървената решетка. Да се качи горе.
Клеъри поклати глава и посочи към челната страна на къщата. Да се видим пред входната врата. Тя затвори прозореца и забърза надолу. Беше късна утрин и светлината, влизаща през прозорците, беше силна и златиста, всички лампи бяха изгасени и в къщата беше тихо. Сигурно Аматис още спи, помисли си Клеъри.