Клеъри отиде до входната врата, отключи я и отвори. На предните стълби стоеше Себастиян и тя още веднъж почувства, че й е някак странно познат, само че този път чувството беше по-слабо. Леко му се усмихна.
— Ти ли хвърляше камъчета по прозореца ми? — попита тя. — Мислех, че това го има само във филмите.
Той се усмихна дяволито.
— Хубава пижама. Да не те събудих?
— Да кажем, че да.
— Съжалявам — отвърна той, макар никак да не изглеждаше, че съжалява. — Но не търпи отлагане. Ако искаш, качи се горе и се преоблечи. Ще прекараме деня заедно.
— Уау. Не си ли малко самонадеян? — каза тя, но пък момчета като Себастиян вероятно нямаше начин да бъдат други, освен самонадеяни. Тя поклати глава. — Съжалявам, но не мога. Не мога да излизам от къщи. Не и днес.
Между очите му се появи лека бръчка на безпокойство.
— Нали вчера излезе.
— Знам, но това беше преди… — Преди Аматис да ме накара да се почувствам по-ниска от тревата. — Просто не мога. И моля те, не се опитвай да ме убеждаваш, става ли?
— Добре — рече той. — Няма да те убеждавам. Но поне ми позволи да ти кажа това, за което съм дошъл. После, обещавам, че ако още искаш да ме отпратиш, ще си тръгна.
— За какво става въпрос?
Той вдигна лице и тя се запита как е възможно тези тъмни очи да блестят като златни.
— Знам къде можеш да намериш Рейгнър Фел.
Това накара Клеъри за няма и десет минути да изтича нагоре по стълбите, да се преоблече, да драсне кратка бележка на Аматис и да се върне при Себастиян, който я чакаше до канала. Когато я видя да тича към него, останала без дъх, с преметнато през ръка зелено палто, той се усмихна.
— Ето ме — каза тя, докато спираше. — Ще тръгваме ли?
Себастиян настоя да й помогне да си облече палтото.
— Никога досега не са ми държали палтото — отбеляза Клеъри, като измъкваше косата си от яката. — Може би само келнерите. Да не би да си бил келнер?
— Не, но съм отгледан от французойка — напомни й Себастиян. — А това си е голяма школовка.
Клеъри се усмихна, макар да й беше притеснено. Себастиян умееше да я накара да се усмихва, установи тя с леко чувство на изненада. Дори го умееше доста добре.
— Къде отиваме? — попита внезапно тя. — Домът на Фел наблизо ли е?
— Всъщност, той живее извън града — отвърна Себастиян, като се втренчи в моста пред себе си. Клеъри вървеше до него.
— Много ли е пътят пеша до там?
— За пеша е прекалено далече. Ще ни трябва транспорт.
— Транспорт ли? Кой ще ни закара? — Тя спря нерешително. — Себастиян, трябва да бъдем внимателни. Не бива да казваме на никого какво правим… какво правя аз. Това е тайна.
Себастиян я гледаше със замислените си тъмни очи.
— Кълна се в ангела, че приятелят, когото ще помолим да ни изведе, няма да каже на никого нито дума.
— Сигурен ли си?
— Съвсем сигурен съм.
Рейгнър Фел, мислеше си Клеъри, докато минаваха през оживените улици. Ще видя Рейгнър Фел. Нетърпението се редуваше с безпокойство — Мадлен беше описала магьосника като доста труден характер. Ами ако не я изслуша търпеливо, ако няма време? Ами ако не може да го накара да повярва, че е тази, която твърди, че е? Ако дори не си спомня за майка й?
Стряскаше се всеки път, когато се разминеше с някой рус мъж и момиче с дълга черна коса, вземайки ги за Джейс или Изабел. Само че Изабел може би нямаше да й обърне внимание, мрачно си помисли тя, а Джейс най-вероятно щеше да се върне в дома на Пенхалоу и да се гушка с новата си приятелка.
— Боиш се да не те преследват ли? — попита Себастиян, когато свиха по една странична улица, която извеждаше от центъра на града, забелязвайки начина, по който тя се оглеждаше наоколо.
— Все ми се струва, че виждам познати хора — съгласи се тя. — Я Джейс, я някой от семейство Лайтууд.
— Мисля, че Джейс не е напускал дома на Пенхалоу, откакто са пристигнали тук. Прекарва повечето време в стаята си. А и вчера доста лошо си удари ръката…
— Ударил си е ръката? Как? — Забравяйки да си гледа в краката, Клеъри се препъна в един камък. Пътят, по който вървяха, неусетно беше преминал от паваж в покрит с чакъл. — Ох.
— Пристигнахме — обяви Себастиян, като спря пред висока дървена ограда. Наоколо нямаше никакви къщи. Сякаш внезапно бяха излезли от жилищния квартал и сега от едната им страна се издигаше оградата, а от другата — чакълест склон, който водеше към гора.