В оградата имаше врата, но тя бе заключена с катинар. Себастиян извади от джоба си тежък стоманен ключ и отвори портата.
— Ей сега се връщам с транспорта ни. — Той затръшна вратата зад себе си. Клеъри погледна летвите. През пролуките се виждаше нещо подобно на схлупена, порутена червена къщурка. Макар че не се забелязваше да има врата, нито пък истински прозорци…
Портата се отвори и Себастиян се появи отново, ухилен до уши. В едната си ръка държеше поводи, а след него послушно крачеше огромен сиво-бял кон със знак на челото, подобен на звезда.
— Кон? Ти имаш кон? — Клеъри гледаше слисано. — Защо ти е кон?
Себастиян потупа нежно коня по гърба.
— Тук, в Аликанте, много семейства ловци на сенки имат коне, които държат в конюшни. Ако си забелязала, в Идрис няма коли. С тези защити наоколо им е трудно да се движат. — Той потупа светлата кожа на седлото на коня, на което имаше ръчно нарисувана емблема: воден дух, излизащ от езеро насред концентрични кръгове. Отдолу с тънък шрифт бе изписано името Верлак. — Качвай се.
Клеъри се дръпна.
— Никога досега не съм яздила кон.
— Аз ще яздя Уейфарър — успокои я Себастиян. — Ти само ще си седиш пред мен.
Конят леко изпръхтя. Зъбите му са огромни, плахо си каза Клеъри; всеки от тях беше голям колкото дозатор за бонбони Пец. Представи си тези зъби, забити в крака й, и си спомни за всички момичета, които познаваше в основното училище, които искаха да си имат пони. Сега им се чудеше на ума.
Бъди смела, каза си тя. Майка ти би била такава.
Тя си пое дълбоко въздух.
— Добре. Да тръгваме.
Решението на Клеъри да бъде смела трая до момента, в който Себастиян — след като й помогна да се качи на седлото — се метна върху коня зад нея и заби пети в хълбоците му. Уейфарър се понесе в галоп като куршум по чакълестия път, което изпрати множество трептения до мозъка на костите й. Тя се бе вкопчила в ръба на седлото, който стърчеше пред нея, ноктите й така се забиваха в кожата му, че чак оставяха следи.
Пътят се стесняваше на излизане от града и сега от двете му страни се издигаха стени от гъсти зелени дървета, които закриваха всякаква гледка. Себастиян дръпна поводите и Уейфарър забави лудия си галоп, а сърцето на Клеъри постепенно се успокои. Когато уплахата й попремина, тя започна бавно да осъзнава, че Себастиян е зад нея. Той държеше поводите от двете й страни и ръцете му образуваха нещо като клетка около нея, която й създаваше усещане за сигурност, че няма да падне от коня. Тя внезапно усети присъствието му — не само силните му ръце, които я придържаха, но и гърдите му, на които се облягаше, както и аромата му, който, кой знае защо, й напомняше на черен пипер. Мирисът не беше лош, беше тръпчив и приятен, много различен от начина, по който миришеше Джейс — на сапун и слънце. Не че слънцето имаше мирис, но ако имаше…
Тя скръцна със зъби. Беше до Себастиян, отиваше да се види с велик магьосник, а я занимаваха глупави мисли за това, как бил миришел Джейс. Тя се насили да се огледа наоколо. Зелените стени от дървета се бяха поразредили и сега вече се виждаха китни поляни от двете страни. Беше красиво по някакъв особен начин: зелен килим, прорязан тук-там от сив каменен път, или грамадата на черна скала, издигаща се насред тревата. Китки от нежни бели цветя, същите, които бе видяла на некропола с Люк, бяха пръснати по хълмовете така, сякаш ненадейно бе завалял сняг.
— Как разбра къде живее Рейгнър Фел? — попита тя, докато Себастиян умело заобикаляше неравностите по пътя.
— Попитах леля Елоди. Тя има цяла мрежа от информатори. Знае всичко, което се случва в Идрис, макар самата тя никога да не идва тук. Не обича да напуска Института.
— А ти? Често ли идваш в Идрис?
— Не бих казал. Когато си дойдох за последно, бях на около пет години. Оттогава не съм виждал вуйчо си и леля си затова се радвам, че съм тук. Самото място ми действа успокояващо. Пък и Идрис ми липсва, когато отсъствам. Няма друго такова място. Като че ли има нещо в самата земя. И ти ще започнеш да го усещаш и ще ти липсва, когато не си тук.
— Знам, че на Джейс му липсваше — каза тя. — Но може би защото е живял години наред тук. Той е роден в Идрис.
— В имението Уейланд — потвърди Себастиян. — Всъщност недалеч от мястото, където отиваме.