— Ти май всичко знаеш.
— Не всичко — отвърна Себастиян със смях, който Клеъри усети по гърба си. — Да, Идрис омагьосва всекиго, дори и хора като Джейс, които имат причини да мразят това място.
— Защо казваш това?
— Ами, той е израснал с Валънтайн, нали? Това само по себе си е ужасно.
— Не знам — въздъхна Клеъри. — Истината е, че той има смесени чувства. Понякога ми се струва, че Валънтайн е бил ужасен баща, но друг път си мисля, че малкото нежност и обич, които е показал, са всъщност всичката нежност и обич, които Джейс е познал през живота си. — Тя усети вълна от тъга, когато каза: — Мисля, че той е бил много привързан към Валънтайн, при това за дълго.
— Не мога да повярвам, че Валънтайн е проявявал нежност и обич към Джейс. Валънтайн е звяр.
— Е, така е, но все пак Джейс му е син. Освен това е бил само едно малко момче. Мисля, че Валънтайн го е обичал по свой начин…
— Не. — Гласът на Себастиян беше остър. — Боя се, че не е възможно.
Клеъри примигна объркано и почти се обърна да види лицето му, но после размисли. Всички ловци на сенки откачаха на тема Валънтайн — спомни си за инквизиторката и неволно потръпна — и тя не можеше да ги упрекне за това.
— Може би си прав.
— Пристигнахме — обяви внезапно Себастиян, толкова внезапно, че Клеъри се запита дали не го беше обидила с нещо, след което слезе от гърба на коня. Но когато вдигна поглед към нея, той се усмихваше. — Мина неусетно — каза той, докато връзваше поводите за един нисък клон на близкото дърво. — По-приятно, отколкото предполагах.
Той й показа с жест, че трябва да слезе, и след миг на колебание Клеъри се спусна от коня в ръцете му. Залитна и той я подкрепи, краката й бяха станали нечувствителни от дългата езда.
— Съжалявам — каза смутено тя. — Нямах намерение да се бутам в теб.
— Не е нужно да се извиняваш за това. — Тя усети топлия му дъх на шията си и потрепери. Ръцете му се задържаха малко по-дълго на гърба й, преди да я пусне с неохота.
От всичко това краката на Клеъри не ставаха по-стабилни.
— Благодаря — каза тя, прекрасно съзнавайки, че се е изчервила, и от все сърце желаейки това да не личи толкова ясно на светлата й кожа. — Значи… това е мястото? — Тя се огледа наоколо. Намираха се в малка долина между ниски хълмове. Едно сечище бе обградено от много изсъхнали дървета. Техните извити клони бяха красиви като скулптури на фона на стоманеносиньото небе. Но отвъд тях…
— Тук няма нищо — каза тя и се намръщи.
— Клеъри. Съсредоточи се.
— Искаш да кажеш… магически прах? Но на мен обикновено не ми е необходимо…
— Магическият прах в Идрис често е по-плътен, отколкото навсякъде другаде. Трябва да положиш повече усилия от обикновено. — Той сложи ръце на раменете й и внимателно я обърна. — Погледни сечището.
Клеъри направи умственото упражнение, което й позволяваше да премахва магическия прах от дадено нещо. Тя си представи как натрива терпентин по канава и избърсва всички слоеве боя, за да разкрие истинската картина отдолу — а на нея бе изобразена малка каменна къща с остър фронтонен покрив, от комина излизаше дим на фини струйки. Виеща се пътека, обточена с камъни, водеше към входната врата. Когато се вгледа по-внимателно, Клеъри видя, че димът, излизащ от комина, спря да се вие нагоре и започна да се оформя като треперлив черен въпросителен знак.
Себастиян се засмя.
— Мисля, че това означава „Кой е?“
Клеъри се загърна по-плътно в палтото си. Вятърът, който галеше тревата, не беше силен, но при все това тя усети, че костите й се вледеняват.
— Прилича малко на вълшебна приказка.
— Студено ли ти е? — Себастиян я обви с ръка. Внезапно димът, който се виеше от комина, престана да бъде въпросителен знак и придоби треперливата форма на изкривени сърца. Клеъри се отдръпна от Себастиян, като се почувства едновременно неловко и някак виновно, сякаш бе направила нещо нередно. Тя забърза по алеята пред къщата, последвана от Себастиян. Те бяха стигнали до средата й, когато вратата се отвори.
Независимо че беше обсебена от мисълта да намери Рейгнър Фел още откакто Мадлен бе споменала името му, Клеъри нито веднъж не се бе замисляла как ли изглежда. Едър, брадат мъж, би казала тя сега, ако някой я попита. Човек, който прилича на викинг, с широки рамене.
Но човекът, който излезе от вратата, беше висок и слаб, с къса, остра тъмна коса. Беше облечен в блуза от златиста мрежа и копринено долнище на пижама. Той погледна Клеъри с бегъл интерес, пушейки небрежно огромна лула. Видът му нямаше нищо общо с този на викинг, но затова пък й беше съвсем познат.