Магнус Бейн.
— Но… — Клеъри объркано погледа Себастиян, който бе не по-малко учуден от нея. Той се взираше в Магнус с леко отворена уста, лицето му беше озадачено. Най-после той запелтечи:
— Ти ли си… Рейгнър Фел, магьосникът?
Магнус извади лулата от устата си.
— Ами, със сигурност не съм Рейгнър Фел, стриптийзьорът.
— Аз… — Себастиян сякаш не можеше да намери думи. Клеъри не знаеше какво е очаквал, но Магнус определено бе изненада за него. — Надявахме се да ни помогнеш. Аз съм Себастиян Верлак, а това е Клариса Моргенстърн, майка и се казва Джослин Феърчайлд…
— Не ме интересува коя е майка й — каза Магнус. — Не можете да идвате при мен без предупреждение. Елате по-късно. Следващата година през март ми е удобно.
— Март? — Себастиян изглеждаше ужасен.
— Прав си — каза Магнус. — Прекалено дъждовно е. Какво ще кажете за юни?
Себастиян се изпъна.
— Не мисля, че си даваш сметка колко е важно…
— Себастиян, недей — каза възмутено Клеъри. — Той се подиграва с нас. Така или иначе, не може да ни помогне.
Себастиян само се смути още повече.
— Но аз не виждам защо да не може…
— Добре, достатъчно — рече Магнус и щракна с пръсти. Себастиян замръзна на място, устата му продължаваше да е отворена, а ръката — застинала във въздуха.
— Себастиян! — Клеъри посегна да го докосне, но той беше скован като статуя. Само лекото повдигане и спускане на гърдите му показваше, че все още е жив. — Себастиян? — каза отново тя, но напразно. Разбра, че той нито може да я види, нито да я чуе. Обърна се към Магнус. — Не мога да повярвам, че направи това. Какво, за Бога, ти става? Да не би нещо в тази лула да е размекнало мозъка ти? Себастиян е от нашите.
— За мен няма наши — ваши, скъпа Клеъри — каза Магнус, като размаха лулата. — Твоя е вината, че се наложи да го замразя за кратко. Още малко, и щеше да му кажеш, че не съм Рейгнър Фел.
— Защото ти не си Рейгнър Фел.
Магнус изпусна струйка дим от устата си и я погледна замислено през мъглата.
— Ела — каза той. — Искам да ти покажа нещо.
Той отвори вратата на малката къща и с жест я покани да влезе. С последен невярващ поглед към Себастиян, Клеъри го последва.
Къщичката не беше осветена. На слабата дневна светлина, която се процеждаше от прозорците, Клеъри видя, че се намират в голяма стая, пълна с тъмни сенки. Във въздуха се усещаше странен мирис на изгорял боклук. Тя се задави, а Магнус щракна още веднъж с пръсти, от които изригна ярка синя светлина.
Клеъри ахна. В стаята цареше пълна бъркотия — мебели, насечени на трески, чекмеджета, отворени и с разпиляно съдържание. Страници, изтръгнати от книгите се носеха из въздуха като пепел. Дори прозорецът беше разбит.
— Снощи получих писмо от Рейгнър Фел — каза Магнус, — в което ме молеше да се видим тук. Когато дойдох, заварих това. Всичко поломено и смрад на демони наоколо.
— Демони? Но демоните не могат да дойдат в Идрис…
— Не съм казал, че те са го направили. Само ти казвам какво заварих. — Магнус говореше с равен глас. — Цялата къща миришеше на нещо с демоничен произход. Рейгнър лежеше безжизнено на пода. Когато са си тръгнали, още е бил жив, но докато дойда, е издъхнал. — Той се обърна към нея. — Кой знае, че го търсиш?
— Мадлен — прошепна Клеъри. — Но тя е мъртва. Себастиян, Джейс и Саймън. Семейство Лайтууд…
— Ах — каза Магнус. — Ако семейство Лайтууд знаят, Клейвът сигурно е научил, а Валънтайн има шпиони там.
— Трябваше да го пазя в тайна, а не да разпитвам всекиго за него — прошепна Клеъри ужасено. — Вината е моя. Трябваше да предупредя Фел…
— Може ли да отбележа — рече Магнус, — че иначе не би могла да намериш Фел, затова си питала хората за него. Виж, ти и Мадлен просто сте предположили, че Фел е този, който може да помогне на майка ти. А не някой, от когото Валънтайн би могъл да се интересува и по друга причина. Но има и нещо друго. Дори и Валънтайн да не знае как може да бъде събудена майка ти, явно се досеща, че това, което я е довело до състоянието й, е свързано с нещо, което той много иска да има. Една специална книга за магии.
— Откъде знаеш това? — попита Клеъри.
— Рейгнър Фел ми го каза.