— Но…
Магнус я прекъсна с жест.
— Ние, магьосниците, си имаме начини да общуваме помежду си. Имаме си собствен език. — Той вдигна ръката, в която имаше син пламък. — Логос.
По стените се появиха огнени букви, всяка от които висока по петнайсетина сантиметра, сякаш гравирани в камъка с течно злато. Буквите затанцуваха по стените, образувайки думи, които Клеъри не можеше да прочете. Тя се обърна към Магнус.
— Какво пише?
— Рейгнър го е написал, когато е усетил, че умира. Казва на магьосника, който ще дойде след смъртта му, какво се е случило. — Когато Магнус се обърна, блясъкът на горящите букви бе осветил котешките му очи в златисто. — Бил е нападнат тук от хората на Валънтайн. Търсели са Бялата книга. Наред със Сивата книга, тази е сред най-прочутите свръхестествени произведения, написани някога. В тази книга има както рецепта за отровата на Джослин, така и рецепта за нейната противоотрова.
Клеъри зяпна.
— И тя е тук?
— Не. Тя принадлежи на майка ти. Рейгнър само я е посъветвал къде да я скрие от Валънтайн.
— Което означава, че…
— Означава, че се намира в семейната вила на Уейланд. Семейство Уейланд живееха много близо до Джослин и Валънтайн, те бяха най-близките им съседи. Рейгнър е предложил на майка ти да скрие книгата в дома им, където Валънтайн никога не би я потърсил. В библиотеката, ако трябва да сме точни.
— Но Валънтайн е живял в имението на Уейланд години наред след това — възрази Клеъри. — Би трябвало да я е намерил, нали?
— Била е скрита в друга книга. Книга, към която Валънтайн никога не би посегнал. — Магнус ехидно се усмихна. — Наръчник на домакинята. Не може да се каже, че майка ти е била лишена от чувство за хумор.
— А ти ходи ли в имението на Уейланд? Потърси ли книгата?
Магнус поклати глава.
— Клеъри, има заклинания върху имението. Те го защитават не само от Клейва, защитават го от всички. Особено от долноземци. Може би, ако имах време да се занимая по-подробно със защитите, щях да ги пробия, но…
— И никой не може да проникне в имението? — Отчаяние сви гърдите й. — Невъзможно ли е?
— Не съм казал на никой — рече Магнус. — Сещам се за един човек, който почти със сигурност може да проникне в имението.
— Имаш предвид Валънтайн?
— Имам предвид сина на Валънтайн — рече Магнус.
Клеъри поклати глава.
— Джейс няма да ми помогне, Магнус. Той не иска да ме вижда повече. Всъщност, съмнявам се, че изобщо ще се съгласи да говори с мен.
Магнус замислено я погледна.
— Мисля — каза той, — че не са много нещата, които Джейс не би направил за теб, ако го помолиш.
Клеъри отвори уста и после отново я затвори. Стори й се, че Магнус винаги е знаел какво изпитва Алек към Джейс, както и Саймън към нея. Сигурно чувствата й към Джейс бяха изписани на лицето й дори сега, а Магнус отлично умееше да разчита чувствата на хората.
Тя извърна поглед встрани.
— Да кажем, че успея да склоня Джейс да дойде в имението с мен и да вземе книгата — каза тя. — И какво от това? Нито знам кое е заклинанието, нито мога да направя противоотрова…
Магнус изсумтя.
— Допускаш ли, че ти дадох този съвет ей така, случайно? Когато вземеш Бялата книга, директно ми я донеси.
— Книгата? Ти я искаш?
— Това е една от книгите с най-могъщите заклинания в света. Разбира се, че я искам. Пък и тя принадлежи на децата на Лилит, а не на тези на ангела Разиел. Това е магьосническа книга и трябва да бъде у магьосниците.
— Но на мен ми трябва, за да излекувам майка си…
— На теб ти трябва една страница от нея, която можеш да задържиш. Останалото е за мен. И в замяна, когато ми донесеш книгата, аз ще ти направя противоотровата и ще я приложа на Джослин. Не можеш да отречеш, че сделката е добра, нали? — Той протегна ръка. — Стискаме ли си ръцете?
След миг на колебание Клеъри се съгласи.
— Дано не съжалявам за това.
— Надявам се, че няма — каза Магнус, като тържествуващо се обърна към външната врата. Огнените букви на стената бяха изчезнали. — Съжалението е толкова безсмислено чувство, не мислиш ли?
Слънцето навън й се стори доста ярко на фона на мрака в къщурката. Клеъри се спря и замига, докато погледът и се избистри: планините в далечината, доволно пасящият трева Уейфарър и Себастиян, неподвижен като статуя сред ливадата, с все още протегната ръка. Тя се обърна към Магнус.