Косата му гъделичкаше пръстите й — не беше така копринена като на Джейс, но беше приятна и мека, а тя трябваше да престане да мисли за Джейс. Откъсна се от мисълта за него, когато пръстите на Себастиян погалиха бузите и очертанията на челюстта й. Докосването му беше нежно въпреки мазолите на пръстите му. Разбира се, и Джейс имаше същите мазоли; вероятно ги имаха и всички ловци на сенки…
Тя потисна мисълта за Джейс, или поне се опита, но без особен успех. Виждаше го дори и със затворени очи — виждаше острите скули и формата на лицето, което така и не успя да нарисува, независимо че образът му изгаряше мислите й; виждаше деликатните кости на ръцете му, изпъстрената с белези кожа на раменете му…
Копнежът, който се бе надигнал у нея, бързо се сви като ластик, пуснат след опъване. Тя се вцепени дори когато устните на Себастиян се притиснаха в нейните и ръцете му се сключиха на тила й. Тя се вцепени от вледеняващото усещане за грешка. Нещо се беше объркало, нещо много повече от безнадеждността на копнежа й към някого, когото не може да има. Това беше нещо друго: внезапен пристъп на ужас, сякаш бе направила решителна стъпка напред, за да политне внезапно в черна бездна.
Поемайки си шумно въздух, се отдръпна от Себастиян с такава сила, че залитна. Ако той не я бе задържал, със сигурност щеше да падне.
— Клеъри. — Погледът му бе замъглен, бузите му бяха пламнали. — Клеъри, какво има?
— Нищо. — Тя едва долови собствения си глас. — Нищо… просто, не бива… не съм готова за това…
— Много ли избързвам? Можем да намалим темпото… — Посегна към нея и тя неволно се отдръпна. Той бе изумен. — Няма да те нараня, Клеъри.
— Знам.
— Случило ли се е нещо? — Той вдигна ръка и отметна косата й, тя потисна порива си да се отдръпне пак. — Да не би Джейс…
— Джейс? — Знаеше ли той, че е мислила за Джейс, да не би да си е личало? От друга страна… — Джейс е мой брат. Как се сети за него? Какво искаш да кажеш?
— Просто си мислех… — Той поклати глава, по лицето му се редуваха болка и смущение. — Тогава може би някой друг те е наранил.
Ръката му още беше на бузата й. Тя внимателно, но твърдо я отстрани.
— Не. Няма такова нещо. Аз просто… — Тя се поколеба. — Не бива.
— Не бива? — Болката на лицето му изчезна и се замени с недоверие. — Клеъри, между нас се случи нещо. Знаеш, че е така. Още от първия миг, когато те видях…
— Себастиян, недей…
— Разбрах, че ти си тази, която цял живот съм чакал. Видях, че и ти почувства същото. Не ми казвай, че не е така.
Но не това бе почувствала тя. Тя се чувстваше като човек, който е обикалял из непознат град и изведнъж се е натъкнал на собствената си червеникавокафява къща. Изненадващо, но не точно приятно откритие, нещо като: Как е възможно това да е тук?
— Грешиш — каза тя.
Гневът, който се надигна в очите му — внезапен, мрачен, неприкрит, — я изненада. Той хвана и стисна до болка китките й.
— Не е вярно.
Тя се помъчи да се отскубне.
— Себастиян…
— Не е вярно. — Очите му станаха толкова черни, ме чак се сляха със зениците. Лицето му приличаше на бяла маска, вцепенено и неподвижно.
— Себастиян — каза тя колкото се може по-спокойно. — Причиняваш ми болка.
Той я пусна. Гърдите му бурно се надигаха и спускаха.
— Извинявай — каза той. — Извинявай. Помислих си…
Е, сгрешил си, искаше да каже Клеъри, но се въздържа. Нямаше желание отново да види онова негово лице.
— Трябва да се връщаме — рече вместо това тя. — Скоро ще мръкне.
Той кимна вдървено, сякаш не по-малко шокиран от избухването си. Обърна се и се запъти обратно към Уейфарър, който пасеше трева в дългата сянка на едно дърво. За миг Клеъри се поколеба, после го последва — ситуацията не предлагаше много възможности. Докато вървеше след него, тя тайничко погледна китките си — там, където я беше стискал, имаше червени отпечатъци от пръстите му, и което беше още по-странно, върховете на пръстите й бяха почернели, сякаш ги бе потопила в мастило.