Стигнаха една врата в края на коридора, Джейс я отвори с рамо и се облегна на нея, за да направи път на Клеъри да мине първа. Тя си бе представяла библиотеката като тази в Института и наистина помещението не беше особено различно: същите стени с наредени по тях книги, същите стълби на колелца за достигане на високите рафтове. Само че таванът беше плосък гредоред, а не конусовиден и нямаше бюро. Зелени кадифени завеси, чиито дипли бяха посипани с бял прах, висяха на прозорците със зелени и сини стъкла. На лунната светлина те блестяха като цветна глазура. Зад стъклата всичко беше черно.
— Това ли е библиотеката? — прошепна тя, макар да не знаеше защо шепне. В голямата празна къща беше толкова тихо.
Джейс гледаше покрай нея, очите му бяха потъмнели от спомени.
— Обикновено седях до онзи прозорец и четях това, което ми бе определил баща ми за деня. В различните дни на различни езици — френски в събота, английски в неделя… но сега не мога да си спомня кога се падаше латинският, понеделник ли беше, вторник ли…
Пред очите на Клеъри внезапно изплува образът на Джейс като малко момче, с книга на коленете, седнал до еркерния прозорец, гледащ навън… какво? Имаше ли градини? Изглед към хоризонта? Или висока стена от храсти като стената около двореца на спящата красавица? Виждаше го как чете, светлината влиза през прозореца, хвърляйки сини и зелени квадрати върху русата му коса и малкото му лице, твърде сериозно за едно десетгодишно момче.
— Не мога да си спомня — каза той отново, като се взираше в тъмнината.
Тя докосна рамото му.
— Няма значение, Джейс.
— Наистина няма. — Той разтърси глава, сякаш събуден от сън, и тръгна из стаята, осветявайки пътя си с магическа светлина. Наведе се, вгледан в редиците книги, и се изправи с една от тях в ръка. — Наръчник на домакинята — каза той. — Ето я.
Тя бързо прекоси стаята и я дръпна от ръцете му. Беше най-обикновена книга със синя подвързия и прашна като всичко в къщата. Когато я отвори, от страниците се вдигна прах като нощни пеперуди.
В средата на книгата зееше голяма квадратна дупка. В дупката, подобно на бижу в обков, имаше по-малко томче, подвързано с бяла кожа, със заглавие, отпечатано с позлатени латински букви. Клеъри разпозна думите „бяла“ и „книга“, но когато я взе и я отвори, за своя изненада откри, че страниците са ръкописно изписани с тънък шрифт на език, който тя не разбираше.
— Гръцки — каза Джейс, който гледаше над рамото й. — По-точно, старогръцки.
— Можеш ли да го разчетеш?
— Не особено — призна си той. — Минаха много години. Но предполагам, че Магнус би могъл. — Той затвори книгата и я пъхна в джоба на зеленото й палто, преди да се обърне пак към рафтовете, прокарвайки пръст по гръбчетата на книгите.
— Има ли такива, които би искал да вземеш? — попита внимателно тя. — Ако искаш…
Джейс се засмя и отпусна ръката си.
— Беше ми позволено да чета само определени неща — каза той. — На някои рафтове има книги, които не ми бе позволено дори да докосвам. — Той посочи един висок рафт с книги, подвързани с изкусна кафява кожа. — Когато бях на шест, четох една от тях, колкото да видя какво толкова пише там. Оказа се дневник на баща ми, който той е криел от мен. За мен. Записки за „моя син Джонатан Кристофър“. Когато разбра, че съм го чел, ме би с колана си. Всъщност, тогава за първи път разбрах, че имам второ малко име.
Изведнъж Клеъри бе обзета от болезнена ненавист към баща си.
— Е, сега Валънтайн го няма.
— Клеъри… — започна Джейс с предупредителна нотка в гласа, но тя вече бе посегнала и вадеше една от книгите на забранения рафт, после я хвърли на земята. Чу се глух удар. — Клеъри!
— О, хайде. — Тя отново посегна и хвърли друга книга, после още една. Вече на пода, от страниците им се вдигаше прах. — Опитай и ти.
Джейс я погледна за миг, после с полуусмивка облиза ъгълчето на устата си. Посегна и прокара ръка по рафта, избутвайки останалата част от книгите, които падаха с трясък на земята. Той се засмя… и внезапно млъкна, като вдигна глава, подобно на котка, наострила уши, за да чуе далечен звук.
— Чу ли това?
Какво да чуя? — щеше да попита Клеъри, но замълча. Чуваше се звук, който ставаше все по-силен — ревящ и стържещ звук, подобен на този на стартираща машина. Звукът сякаш идваше от вътрешността на стената. Тя неволно отстъпи назад точно преди камъните да се срутят пред тях с неописуем, грозен грохот. Зад камъните се отвори дупка — нещо като порта, грубо изсечена в стената.