— Руните — прошепна тя. — Не можем да минем през тях…
— Но сигурно има нещо… — каза Джейс с треперещ глас — нещо, което да можем да направим.
Ангелът вдигна глава. Клеъри видя с подлудяваща, разтърсваща жал, че той има златисти къдрици като тези на Джейс, които матово проблясваха на светлината. Кичурите плътно прилепваха в кухините на черепа му, лицето му бе насечено от белези като красива картина, унищожена от вандали. Докато тя го гледаше втренчено, устата му се отвори и от гърлото му излезе звук — не думи, а пронизителна златиста музика, една-единствена нота, издигаща се все по-високо и по-високо и чиста като болезнен стон…
Пред очите на Клеъри започнаха да се редят картини. Тя продължаваше да държи магическия камък, но той вече не светеше. Тя самата също беше изчезнала от това място и се бе пренесла на друго, където пред унесения й взор се редуваха картини от миналото — фрагменти, цветове, звуци.
Беше се озовала в една винарска изба, празна и чиста, с една-единствена огромна руна, начертана върху каменния под. До нея стоеше някакъв мъж, който държеше в едната си ръка отворена книга, а в другата — горяща факла. Когато той вдигна глава, Клеъри видя, че това е Валънтайн: много по-млад, с красиво лице, без бръчки, тъмните му очи бяха чисти и сияйни. Когато той запя, руната лумна в пламъци, а когато пламъците утихнаха, сред пепелта лежеше сгърчена фигура: ангел с разперени и окървавени крила, като птица, паднала от небето…
Сцената се промени. Валънтайн стоеше до един прозорец, а до него — млада жена с блестяща червена коса. Когато той уви ръце около нея, на ръката му просветна познат сребърен пръстен. С разтърсваща болка Клеъри позна майка си, само че като по-млада, с нежни и деликатни черти. Тя бе облечена с бяла нощница, под която личеше напреднала бременност.
— Съглашението — казваше гневно Валънтайн — е не само най-откачената идея, която някога е хрумвала на Клейва, но и най-лошото нещо, което може да сполети нефилимите. Да се съюзим с долноземците, да се свържем с тези същества…
— Валънтайн — каза с усмивка Джослин, — стига с тази политика, моля те. — Тя вдигна ръце и ги уви около врата му, по лицето й бе изписана безмерна любов… по неговото също, но в него имаше и още нещо, нещо, което предизвика тръпки по гърба й…
Валънтайн, коленичил в средата на кръг от дървета. Отгоре блестеше луната и осветяваше черната пентаграма, начертана в напуканата земя на сечището. Клоните на дърветата образуваха плътна мрежа отгоре й; там, където се пресичаха с пентаграмата, листата им бяха изсъхнали и почернели. В центъра на петолъчната звезда седеше жена с дълга, блестяща коса; силуетът й беше строен и красив, лицето й — скрито в сянка, ръцете — голи и бели. Лявата й ръка бе простряна напред и когато тя отвори пръсти, Клеъри видя, че дланта й бе пресечена от дълъг разрез, от който течеше тънка струйка кръв и пълнеше сребърна чаша, поставена на ръба на пентаграмата. На лунната светлина кръвта изглеждаше черна, а може и наистина да беше черна.
— Детето, родено с тази кръв във вените си — каза тя с тих, прекрасен глас, — ще се сдобие със сила, превишаваща тази на най-висшите демони от бездната между световете. Той ще бъде по-могъщ от Асмодей, демона на гнева, по-силен от властелините на бурите. Ако бъде правилно обучен, нищо няма да може да му се опре. Но нека те предупредя — добави тя, — това ще отнеме неговата човечност, както отровата отнема живота от кръвта.
— Благодаря ти, господарко на Едом — рече Валънтайн и когато той посегна да вземе чашата с кръв, жената вдигна лице и Клеъри видя, че макар то да беше красиво, очите представляваха черни бездни, с излизащи от тях пипала, сякаш опипваха въздуха. Клеъри едва не изпищя…
Нощта и гората изчезнаха. Джослин бе изправена с лице към някого, когото Клеъри не можеше да види. Тя вече не беше бременна, а блестящата й коса се спускаше около посърналото й, отчаяно лице.
— Не мога да остана с него, Рейгнър — казваше тя. — Нито ден дори. Прочетох дневника му. Знаеш ли какво е направил с Джонатан? Не мислех, че Валънтайн е способен на такова нещо. — Раменете й се разтърсиха. — Използвал е демонична кръв… Джонатан вече не е дете. Не е дори човек; той е чудовище…