Тя изчезна. Появи се Валънтайн, който обикаляше неспокойно около кръга от руни с блеснала серафимска кама в ръка.
— Защо не проговориш? — мърмореше той. — Защо не ми дадеш това, което искам? — Той заби ножа си и ангелът се сгърчи, а от раната му рукна златиста течност, подобна на разливаща се слънчева светлина. — Щом не искаш да говориш — съскаше Валънтайн, — можеш поне да ми дадеш кръвта си. Тя ще е по-полезна за мен и моите, отколкото за теб.
Картината изчезна и сега бяха в библиотеката на Уейланд. Слънцето проникваше през ромбоидните прозорци, които оцветяваха светлината в синьо и зелено. От другата стая се чуваха гласове: някой се смееше и разговаряше, имаше празненство. Джослин бе коленичила до библиотеката и се оглеждаше крадешком. Тя извади от джоба си една дебела книга и я пъхна между другите на рафта…
И изчезна. Сега на сцената се показа една изба, същата изба, в която Клеъри знаеше, че стои в момента. В пода бе издълбана същата пентаграма, а в средата й лежеше ангелът. Валънтайн стоеше изправен до него, отново с горяща серафимска кама в ръка. Сега изглеждаше с години по-стар, вече не беше млад мъж.
— Итуриел — каза той, — с теб сме стари приятели, нали? Можех да те погреба жив под онези руини, но не, аз те взех със себе си. През всичките тези години те държах затворен, с надеждата някой ден да ми кажеш това, което искам — което имам нужда — да знам. — Той се приближи и протегна камата, на чиято светлина руническата бариера заблещука. — Когато те призовах, исках да ми кажеш защо. Защо Разиел създаде нас, неговата раса ловци на сенки, без да ни даде силата, която имат долноземците — бързината на вълците, безсмъртието на феите, магията на магьосниците, дори издръжливостта на вампирите. Оставил ни е беззащитни пред обитателите на ада, въоръжени само с тези рисувани линии по кожата ни. Защо тяхното могъщество е по-голямо от нашето? Защо не можем да имаме и ние това, което имат те? Нима това е справедливо?
В плен на звездата, ангелът седеше мълчалив като мраморна статуя, неподвижен, с отпуснати криле. Освен ужасна, мълчалива скръб, очите му не изразяваха нищо. Валънтайн изкриви уста ядосан.
— Добре тогава. Мълчи си. Но моето време ще дойде. — Валънтайн вдигна камата. — У мен е Бокалът на смъртните, Итуриел, а скоро ще имам и Меча… но без Огледалото не мога да извърша призоваването. Трябва ми само да се сдобия с Огледалото. Кажи ми къде е то. Кажи ми къде е, Итуриел, и ще ти позволя да умреш.
Сцената се пръсна на хиляди части и когато изчезна, Клеъри видя картини, които й бяха познати от собствените й кошмари — ангели, както с бели, така и с черни криле, гладки повърхности от огледална вода, злато и кръв… и Джейс, извърнат от нея, всеки път извърнат. Клеъри посегна към него и за първи път гласът на ангела проговори в главата й с разбираеми за нея думи.
Това не са първите картини, които съм ти показвал.
Пред вътрешния й взор се появи една руна, която избухна като фойерверк — никога не беше виждала тази руна; беше силна, ясна и недвусмислена. Тя изчезна така, както се беше появила, и в този миг ангелът престана да пее. Клеъри отново дойде на себе си, като се олюляваше на краката си в мръсното и вонящо помещение. Ангелът мълчеше, вцепенен, с оклюмали криле, като статуя на страданието.
Клеъри изхлипа.
— Итуриел. — Тя протегна ръце към ангела, съзнавайки, че не може да мине през руната, сърцето я болеше. Години наред този ангел бе прекарал тук долу, мълчалив и сам в тъмнината, окован и гладен, но неспособен да умре…
Джейс беше до нея. По разстроеното му лице тя позна, че и той е видял това, което бе показано на нея. Той сведе поглед към серафимската кама в ръката си, после отново погледна ангела. Неговото сляпо лице бе обърнато към тях в мълчалива молба.
Джейс направи крачка напред, после още една. Очите му бяха приковани в ангела, което Клеъри си обясняваше с това, че между тях се води някакъв безсловесен диалог, разговор, който тя не можеше да долови. Очите на Джейс бяха големи като златни дискове, осветени с отразена светлина.
— Итуриел — прошепна той.
Камата в ръката му блесна като факла. Блясъкът и беше ослепителен. Когато светлината освети слепите очи на ангела, той вдигна глава и протегна ръце. Оковите, които стягаха китките му, издрънчаха като дрезгава мелодия.
Джейс се обърна към нея.
— Клеъри — рече той. — Руните.
Руните. Един миг тя го гледаше втренчено, недоумяваща, но той с очи й нареди да се приближи. Тя подаде на Джейс магическата светлина, извади стилито от джоба си и коленичи до нарисуваните руни. Те сякаш бяха издълбани в камъка с нещо остро.