Гласът на Клеъри се превърна в шепот.
— И аз не искам друг, освен теб.
Тя усети как Джейс затаи дъх. Той бавно се обърна и се опря на лакти. Сега беше свел поглед към нея и изражението му беше променено — лицето му имаше излъчване, каквото тя никога не беше виждала — сляпа, почти убийствена светлина блестеше в очите му. Пръстите му се плъзнаха от бузата към устните й и очертаха контурите им.
— Предполагам — каза той, — че ще ми кажеш да не правя това.
Тя нищо не каза. Не искаше да му каже да спре. Беше й омръзнало да казва „не“ на Джейс… и да си забранява да изпитва това, което искаше да изпита от цялото си сърце. Каквото и да й струваше.
Той се наведе, устните му докоснаха бузата й, плъзнаха се лекичко по нея… и дори само това леко докосване изопна нервите й и предизвика тръпки по цялото й тяло.
— Ако искаш да спра, кажи ми го сега — прошепна той. И когато тя не каза нищо, той докосна с устни слепоочието й. — Или сега. — Спусна се надолу по скулата й. — Или сега. — Устните му бяха върху нейните. — Или…
Но тя се протегна и го привлече към себе си, а недоизречените думи заглъхнаха в устата й. Той я целуваше нежно, внимателно, но не нежност желаеше тя, не и сега, не и след всичкото това време, и тя сграбчи ризата му и силно го притисна към себе си. Той издаде лек, гърлен стон, после уви ръце около нея, притисна я към себе си и двамата се търколиха на тревата, сплели телата си, без да спират да се целуват. Камъчетата се забиваха в гърба на Клеъри, а раменете я боляха от падането от прозореца, но тя не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, беше Джейс. Всичко, което усещаше, за което се надяваше, дишаше, желаеше и виждаше, беше Джейс. Нищо друго нямаше значение.
Дори и през палтото тя усещаше топлината му, която проникваше през неговите и нейните дрехи. Тя свали якето му, после някак си той остана и без риза. Пръстите й изследваха тялото му, а устата му — нейната. Мека кожа над жилести мускули, с мрежа от тънки белези. Тя докосна звездовидния белег на рамото му — той беше гладък и равен, като че ли част от кожата му, а не изпъкнал като останалите. Разбира се, тези знаци бяха дефекти, но тя не ги възприемаше така; те бяха история, врязана в тялото му. Картата на един живот, изпълнен с безконечни войни.
Той започна неумело да разкопчава копчетата на палтото й, ръцете му трепереха. Никога не бе предполагала, че ръцете на Джейс могат да бъдат така несръчни.
— Дай на мен — каза тя и посегна към последното копче.
Когато се надигна, нещо студено и металическо се заби в ключицата й и тя изстена от изненада.
— Какво има? — вцепени се Джейс. — Да не те нараних?
— Не ти. Беше това. — Тя докосна сребърната верижка на шията му. На нея висеше малко сребърно колелце. Беше я наранило, когато се беше навела напред. Сега го загледа по-внимателно.
Пръстенът — обгорен метал с преплетени звезди, — този пръстен й беше познат. Пръстенът на Моргенстърн. Същият този пръстен, който бе блестял на ръката на Валънтайн в съня, който им бе показал ангелът. Беше негов, а той го бе дал на Джейс, както си му редът, от баща на син.
— Извинявай — каза Джейс. Той прокара пръст по бузата й, в погледа му се четеше някакво странно напрежение. — Бях забравил, че нося това проклето нещо.
Внезапно кръвта на Клеъри се смрази във вените й.
— Джейс — каза тихо тя. — Джейс, недей.
— Недей какво? Да не нося този пръстен?
— Не, недей… недей да ме докосваш. Спри за малко.
Лицето му се вкамени. В смутения му поглед се редяха един куп въпроси, но той не каза нищо, само отдръпна ръката си.
— Джейс — каза отново тя. — Защо? Защо сега?
Той зяпна от изненада. Тя видя на долната му устна, там, където я беше хапал, тъмна линия, а може би тя я беше отхапала.
— Защо сега какво?
— Ти каза, че между нас няма нищо. Че ако ние… ако ние си позволим да имаме чувствата, които изпитваме, ще нараним всички, на които държим.
— Наистина така казах. И излъгах. — Погледът му омекна. — Наистина ли мислиш, че не те искам…
— Не — рече тя. — Не, не съм глупава, знам, че ме искаш. Но когато каза, че сега най-после разбираш защо изпитваш това към мен, какво имаше предвид?