Не че не знаеше, помисли си тя, но беше длъжна да попита, искаше да го чуе от него.
Джейс хвана китките й и притегли ръцете й към лицето си, като сплете пръстите си с нейните.
— Помниш ли какво ти казах в дома на Пенхалоу? — попита той. — Че никога не мислиш, преди да направиш нещо, и че затова разваляш всичко, до което се докоснеш?
— Не, бях забравила. Благодаря, че ми напомни.
Той сякаш не забеляза иронията в гласа й.
— Нямах предвид теб, Клеъри. Говорех за себе си. За това, което съм аз. — Той бавно обърна лице и пръстите й се плъзнаха по бузата му. — Чак сега разбрах защо. Знам, че съм обзет от зла сила. И може би… може би затова се нуждая толкова силно от теб. Защото, ако Валънтайн ме е превърнал в чудовище, то значи теб е превърнал в нещо като ангел. А Луцифер обича Бог, нали? Или поне Милтън така твърди.
Клеъри шумно си пое въздух.
— Аз не съм ангел. А ти дори не знаеш как е употребил Валънтайн кръвта на Итуриел… може би я е искал за себе си…
— Той каза, че кръвта е за „мен и моите“ — рече спокойно Джейс — Това обяснява умението ти да правиш тези неща, Клеъри. Кралицата на феите беше казала, че двамата с теб сме експерименти. Не само аз.
— Аз не съм ангел, Джейс — повтори тя. — Не връщам книгите в библиотеката. Свалям нелегално музика от интернет. Лъжа майка си. Аз съм съвсем обикновена.
— Не и за мен. — Той я погледна. Лицето му бе наведено над нея на фона на звездите. Нямаше нищо от обичайната арогантност в изражението му — никога не беше го виждала толкова беззащитен, но дори и тази беззащитност бе примесена със себеомраза, загнездена дълбоко в него като рана. — Клеъри, аз…
— Махни се от мен — каза Клеъри.
— Какво? — Отчаянието в очите му се пръсна на хиляди парчета, подобно на огледалото Портал в Ренуик и в един момент изражението му беше крайно изненадано. Беше й трудно да го гледа и да продължава да казва не. Сега, докато го наблюдаваше — дори и да не беше влюбена в него, онази част от нея, която беше дъщеря на майка й, която обичаше всяко хубаво нещо заради самата му красота, — може би щеше да го пожелае. Ала сега, точно защото беше дъщеря на майка си, това бе невъзможно.
— Чу ме — каза тя. — И ми пусни ръцете. — Тя ги отдръпна и ги стисна в юмруци, за да спрат да треперят.
Той не помръдна. После сви устни и за миг тя отново видя в очите му онзи хищнически блясък, но сега примесен и с гняв.
— Предполагам, няма смисъл да те питам защо?
— Значи ти ме искаш само защото си зъл, а не човек. Просто ти трябва причина, с която да оправдаваш себеомразата си. Аз пък няма да ти позволя да ме използваш, за да си докажеш колко ниско си паднал.
— Не съм казал това. Не съм казал, че те използвам.
— Добре. Тогава ми кажи, че не си чудовище. Кажи ми, че у теб няма нищо сбъркано. И ми кажи, че ще ме искаш дори ако се окаже, че нямаш демонична кръв. — Защото аз уж нямам демонична кръв. А все така те желая.
Погледите им се кръстосаха, неговият бе изпълнен с дива ярост; за миг дори беше спрял да диша, а после се оттласна от нея, като ругаеше и се изправяше на крака. Грабна ризата си от тревата и я облече през глава, продължавайки да гледа мрачно. После дръпна ризата над джинсите си и се заоглежда за якето.
Клеъри се изправи, като леко залиташе. Пронизващият вятър накара кожата на ръцете й да настръхне. Усещаше краката си като направени от полуразтопен восък. С вкочанени пръсти тя закопча палтото си догоре, мъчейки се да сподави напиращите сълзи. Сега плачът нямаше да помогне.
Във въздуха още танцуваха прашинки и пепел, наоколо тревата беше покрита с отломъци: разбити парчета от мебели; трески от позлатено дърво; страници на книги, мрачно носени от вятъра; почти половината от стълбището, някак странно запазено. Клеъри се обърна към Джейс, който разритваше отломъците със свирепо задоволство.
— Така — каза той, — сега наистина загазихме.
Това пък най-малко очакваше да чуе от него. Тя премигна.
— Какво?
— Не помниш ли? Загуби стилито ми. Сега не можеш да създадеш Портал. — Той произнасяше думите с горчива наслада, сякаш ситуацията по някакъв начин му доставяше удоволствие. — Ще трябва да измислим друг начин да се върнем. Ще вървим пеша.
Дори при нормални обстоятелства разходката не би била обещаваща. Свикнала със светлините на града, Клеъри не можеше да повярва колко тъмно е нощем в Идрис. Дебелите черни сенки, редящи се от двете страни на пътя, приличаха на едва видими същества, и въпреки магическата светлина на Джейс, тя можеше да вижда само на няколко стъпки пред тях. Липсваха й уличните светлини, фаровете на автомобилите, шумовете на големия град. Сега единственото, което чуваше, беше постоянното хрущене на ботушите си по чакъла и от време на време собственото си ахване от изненада, когато се препънеше в някой камък.