След няколко часа краката я боляха, а устата й беше пресъхнала като пергамент. Въздухът доста беше захладнял и тя трепереше, пъхнала ръцете си дълбоко в джобовете. Но всичко щеше да е много по-поносимо, ако Джейс й говореше. Откакто бяха напуснали имението, той не й бе продумал нито дума, ако не се броят кратките команди, когато я упътваше накъде да завие или как да избегне някоя дупка на пътя. Тя дори се запита какво го е грижа дали ще падне в дупката, освен може би, че така щеше да го забави.
По едно време небето на изток започна да светлее. Клеъри, която се препъваше полузаспала, вдигна изненадано глава.
— Рано е за изгрев-слънце.
Джейс я погледна снизходително.
— Това е Аликанте. Има поне още три часа, докато изгрее слънцето. Това са светлините на града.
Твърде облекчена, че са близо до дома, за да забележи иронията му, Клеъри ускори крачка. Свиха зад един ъгъл и се озоваха на широк черен път, врязан в склона на един хълм. Той се виеше по склона и изчезваше зад завоя в далечината. Макар градът все още да не се виждаше, ставаше все по-светло, небето бе обагрено в странен червеникав блясък.
— Като че ли скоро ще пристигнем — каза Клеъри. — Има ли някакъв по-пряк път за слизане по хълма?
Джейс се намръщи.
— Нещо не е наред — каза внезапно той и бързо заслиза надолу, почти тичайки; изпод ботушите му хвърчеше пръст с цвят на охра под тази странна светлина. Клеъри се затича след него, без да обръща внимание на протестите на изранените си крака. Те завиха зад следващия ъгъл, при което Джейс спря така рязко, че Клеъри почти се блъсна в него. При други обстоятелства това можеше и да е смешно. Но не и сега.
Червеникавата светлина стана още по-ярка, като хвърляше ален блясък в нощното небе и така осветяваше хълма, на който стояха, сякаш беше ден.
Облаци дим се извиваха от долината като разгърнати пера на черен паун. Сред черния пушек се издигаха кулите на Аликанте, кристалните им корпуси пробиваха като огнени стрели задимения въздух. Въпреки гъстия дим Клеъри успя да забележи алените пламъци, лумнали из целия град, подобно на блестящи скъпоценни камъни върху тъмна дреха.
Изглеждаше невероятно, но беше истина: те стояха на склона на хълма, който се издигаше над Аликанте, а под тях градът гореше.
Втора част
Звездите светят мрачно
10
Огън и меч
— Стана късно — каза Изабел, като нервно пусна дантеленото перде на високия прозорец на всекидневната. — Досега трябваше да се е върнал.
— Бъди разумна, Изабел — отбеляза Алек с онзи покровителствен тон на по-голям брат, който трябваше да покаже, че за разлика от нея, Изабел, която е склонна към истерии, той, Алек, умее да запази спокойствие. Самата му стойка — беше се излегнал в един от масивните фотьойли до камината на Пенхалоу така, сякаш нищо на света не можеше да го смути — демонстрираше пълно отсъствие на тревога. — Напълно в стила на Джейс е, когато е разстроен, да излезе и да скита наоколо. Той каза, че отива да се поразходи. Ще се върне.
Изабел въздъхна. Почти й се прииска родителите й да бяха тук, но те все още бяха в Гард. Каквото и да е обсъждал Клейвът, събранието на Съвета се проточи твърде много.
— Но той познава Ню Йорк. Не познава Аликанте…
— Със сигурност го познава по-добре от теб. — Ейлийн седеше на дивана и четеше книга с тъмночервена кожена подвързия. Тъмната й коса беше опъната назад и сплетена на рибена кост, очите й бяха приковани в разгърнатия на скута й том. Изабел, която не си падаше много по четенето, гледаше с известна завист на хората, които умееха да се съсредоточат в книга. Имаше много неща, за които можеше да завижда на Ейлийн — за това, че е дребничка и кокетна, а не амазонка, която на токчета е по-висока от почти всяко момче. Но пък съвсем наскоро Изабел установи, че не гледа на другите момичета само като на обект на завист, отхвърляне или антипатия. — Живял е тук до десетгодишната си възраст. Докато вие сте идвали само няколко пъти.