Изабел вдигна ръка към гърлото си и се намръщи. Висулката на синджирчето около шията й внезапно започна силно да пулсира — обикновено пулсираше при наличие на демони, но те се намираха в Аликанте. Нямаше начин да има демони наблизо. Може висулката да се е повредила.
— Във всеки случай, не мисля, че безцелно скита наоколо. Почти съм сигурна, че знам къде е отишъл — отвърна Изабел.
Алек вдигна очи.
— Мислиш, че е отишъл при Клеъри?
— Тя още ли е тук? Не трябваше ли да се върне в Ню Йорк. — Ейлийн остави книгата да се затвори. — Всъщност, къде е отседнала сестрата на Джейс?
Изабел сви рамене.
— Питай него — рече тя, като посочи с очи Себастиян.
Себастиян се бе излегнал на дивана срещу Ейлийн. Той също държеше книга в ръка, от която изглеждаше напълно погълнат. Той вдигна очи, сякаш усетил погледа на Изабел върху себе си.
— За мен ли говориш? — попита кротко той. Всичко у Себастиян е кротко, помисли си с досада Изабел. Първоначално тя бе впечатлена от вида му — тези високи изпъкнали скули и черни, загадъчни очи, — но неговата учтивост започваше да й лази по нервите. Не харесваше момчета, които си даваха вид, че никога нищо не може да ги ядоса. В света на Изабел гневът означаваше страст, а страстта — забавление.
— Какво четеш? — попита тя малко по-остро, отколкото възнамеряваше. — Това някой от комиксите на Макс ли е?
— Да — Себастиян сведе поглед към манга поредицата Angel Sanctuary, която бе сложил на страничната облегалка на дивана. — Картинките ми харесват.
Изабел ядосано въздъхна. Уловил погледа й, Алек попита:
— Себастиян, тази сутрин… Джейс знае ли къде си ходил?
— Имаш предвид това, че съм излизал с Клеъри? — Себастиян изглеждаше развеселен. — Виж, това не е тайна. Ако бях видял Джейс, щях да му кажа.
— Не разбирам какво го засяга него това. — Ейлийн остави книгата си настрани. — Да не би Себастиян да е направил нещо нередно? Какво лошо има в това, да иска да покаже на Клариса Идрис, преди тя да си замине? Джейс би трябвало да е доволен, че сестра му не скучае и не му досажда.
— Той може да бъде много… покровителствен — рече Алек, след като леко въздъхна.
Ейлийн се намръщи.
— Това не е много хубаво. За нея би било по-добре да не бъде така свръхпокровителствана. Изражението й, когато влезе при нас в библиотеката, беше такова, сякаш никога не е виждала хора да се целуват. Пък и кой знае, може наистина да не е виждала.
— Виждала е — каза Изабел, като се сети за начина, по който Джейс бе целунал Клеъри в двореца на феите. Не й беше приятно да си спомня за това. Изабел самата не обичаше да страда, още по-малко обичаше да гледа как другите страдат. — Не е това.
— Тогава какво е? — Себастиян се изправи и отметна от очите си една тъмна къдрица. На Изабел й се стори, че мерна нещо, някаква червена линия, пресичаща дланта му като белег. — Да не би просто мен да ме мрази? Защото иначе не мога да си обясня…
— Тази книга е моя. — Едно гласче прекъсна Себастиян. Беше Макс, застанал на вратата на всекидневната. Той бе облечен със сива пижама, а кестенявата му коса беше разрошена, сякаш току-що е станал от сън. Той гледаше ядосано мангата, поставена до Себастиян.
— Коя, тази ли? — Себастиян му подаде комикса. — Ето, малкият.
Макс прекоси стаята и си прибра книгата. Смръщи вежди към Себастиян.
— Не ме наричай „малкият“.
Себастиян се засмя и се изправи.
— Ще донеса кафе — каза той и тръгна към кухнята, но спря на вратата и се обърна. — Някой да иска нещо друго?
Всички вкупом отговориха, че не искат. Себастиян сви рамене и тръгна към кухнята, като остави вратата да се затръшне след него.
— Макс — смъмри го Изабел. — Не се дръж невъзпитано.
— Не обичам да ми се пипат нещата. — Макс притисна комикса до гърдите си.
— Кога ще пораснеш, Макс? Той само ги разглеждаше. — Гласът на Изабел прозвуча по-ядосано, отколкото й се искаше; още беше бясна на Джейс и си го изкарваше на малкото си братче. — Трябва да си лягаш. Стана късно.
— На хълма става нещо. Шумът оттам ме събуди. — Макс премигна, без очилата всичко му беше замъглено. — Изабел?…