Въпросителната нотка в гласа му привлече вниманието й. Изабел се извърна от прозореца и го погледна.
— Какво?
— Качвали ли са се досега хора на демоничните кули? Просто ей така?
Ейлийн вдигна поглед.
— Да се качват на демоничните кули? — Тя се засмя. — Не, това никой не го е правил. Първо, защото е забранено и всъщност, за какво му е на човек да го прави?
Ейлийн, помисли си Изабел, няма никакво въображение. Тя самата се сещаше за един куп причини някой да иска да се качи на демоничните кули, например, за да си изплюе дъвката върху някой случаен минувач.
Макс се намръщи.
— Но някой все пак се е качил. Видях с очите си…
— Може само да си мислиш така, а всъщност да си сънувал — каза му Изабел.
Макс изкриви лице. Предчувствайки настъпваща буря, Алек стана и го хвана за ръката.
— Хайде, Макс — каза не без раздразнение той. — Връщай се в леглото си.
— Май всички трябва да си лягаме — каза Ейлийн и стана. Тя отиде до прозореца при Изабел и решително дръпна завесите. — Вече е почти полунощ, кой знае кога ще се върнат от Съвета? Няма смисъл да стоим…
Висулката на шията на Изабел пак започна да пулсира, вече по-силно — и после прозорецът, пред който стоеше Ейлийн, се разби с оглушителен трясък. Ейлийн изписка, когато някакви ръце се протегнаха през зейналата дупка — не точно ръце, видя шокирана Изабел, а огромни, люспести пипала, целите в кръв и черна течност. Те сграбчиха Ейлийн и я измъкнаха през разбития прозорец, преди тя да успее да изпищи втори път.
Камшикът на Изабел лежеше на масата до камината. Тя се хвърли към него, като за малко да се блъсне в Себастиян, който идваше от кухнята.
— Донеси оръжията — изкрещя тя, докато той се оглеждаше смаяно из стаята. — Хайде! — извика отново и се спусна към прозореца.
До камината Алек държеше Макс, а малкият се гърчеше и скимтеше, опитвайки се да се изтръгне от хватката на брат си. Алек го повлече към вратата. Добре, помисли си Изабел. Изведи Макс оттук.
През строшения прозорец нахлу студен въздух. Изабел повдигна полата си и ритна остатъците от счупеното стъкло, благодарна за дебелите подметки на ботушите си. Когато разчисти стъклата, тя провря глава и скочи през зеещата в рамката дупка, като с глух удар се приземи на пътеката пред входа.
В първия момент пътеката й се видя пуста. Покрай канала нямаше улично осветление; светлината идваше главно от прозорците на близките къщи. Изабел тръгна предпазливо напред, сребристо-златистият й камшик се виеше до нея. Този камшик й служеше от толкова време — получи го като подарък от баща си за дванайсетия си рожден ден, — че вече го усещаше като част от тялото си, като неразделна част от дясната си ръка.
Колкото повече се отдалечаваше от къщата и приближаваше моста Олдкасъл, който се издигаше над канала Принсуотър, толкова повече се сгъстяваха сенките около подпорите му. И тогава, както се стори на Изабел, нещо в сенките мръдна, нещо бяло и стрелкащо се.
Изабел се затича, прескачайки ниския плет, ограждаш нечия градина, и се озова върху тясната павирана настилка на една пътечка, която минаваше под моста. Камшикът й заблестя с ярка сребърна светлина и сега, на светло, тя видя Ейлийн, отпусната безжизнено в края на канала. Някакъв огромен демон се беше проснал върху нея, като я притискаше с тежестта на дебелото си, гущеровидно тяло, а лицето му бе заровено във врата й…
Но нямаше как да е демон. В Аликанте никога не бе имало демони. Никога. Докато Изабел гледаше недоумяващо, съществото вдигна глава и започна да души въздуха, сякаш усетило присъствието й. Тя видя, че то е сляпо, на челото, там, където трябваше да бъдат очите, минаваше, подобно на цип, дебела линия от начупени зъби. В долната половина на лицето си то имаше още една уста, от която излизаха зъби като бивни. Тясната му опашка проблясваше, докато я мяташе напред-назад, а когато Изабел се приближи, видя, че опашката завършваше с редица остри като бръсначи кости.
Ейлийн трепна и изстена. Изабел изпита облекчение — беше почти сигурна, че Ейлийн е мъртва — ала чувството на облекчение трая кратко. Щом Ейлийн помръдна, Изабел видя, че блузата й отпред бе разкъсана. По гърдите й имаше следи от нокти, а съществото бе пъхнало другото си пипало в колана на джинсите й.
На Изабел й причерня пред очите. Този демон не се опитваше да убие Ейлийн — още не. Камшикът на Изабел оживя в ръката й подобно на огнения меч на ангела на отмъщението; тя се втурна напред, камшикът й се стовари върху гърба на демона.