Демонът изкряска и се отдръпна от Ейлийн. Той се хвърли към Изабел, двете му усти зейнаха, ноктите му замахнаха към лицето й. Тя заотстъпва назад, като междувременно отново замахна с камшика си към него. Той изплющя по лицето на демона, по гърдите и краката му. По огромното му туловище се появиха хиляди прорезни ивици, от които закапа кръв и гной. Тогава от горната му паст се появи дълъг, раздвоен като на змия език, и се насочи право към лицето на Изабел. Тя видя, че в края му имаше жило, подобно на скорпионското. Отново замахна с ръката, която държеше камшика, и той се уви около езика на демона, стягайки го в сребристо-златисти пръстени. Демонът изрева и не спираше да реве, докато тя стягаше все по-плътно и по-плътно пръстените. Езикът на демона падна с влажно, противно пльосване върху паветата на пътеката.
Изабел издърпа камшика си. Демонът се обърна и избяга с бързи, стрелкащи се движения, подобно на змия, а тя се спусна след него.
Демонът беше вече преполовил пътеката, когато някаква тъмна фигура се изправи пред него. Нещо проблесна в тъмнината и демонът се сгромоляса на земята.
Изабел мигом спря. Ейлийн стоеше над падналия демон с тънко острие в ръка — сигурно го бе носила на колана си. Руните върху камата блестяха като мигащи светлинки, когато тя заби острието, натискайки го все повече и повече в гърчещото се тяло на демона, докато съществото напълно спря да мърда и се разтвори във въздуха.
Ейлийн вдигна поглед. Лицето й беше бледо. Копчетата на блузата й бяха скъсани и тънкият плат се беше разтворил, но тя не направи опит да се прикрие. От дълбоките драскотини на гърдите й се процеждаше кръв.
Изабел тихо възкликна.
— Ейлийн… добре ли си?
Ейлийн пусна камата и тя издрънча на земята. Без да продума, тя се обърна и побягна, като се изгуби в мрака под моста.
Смаяна, Изабел изруга и хукна след нея. Щеше й се тази нощ да бе облечена с нещо по-практично от кадифена рокля, но поне бе обула ботушите си. Съмняваше се, че щеше да настигне Ейлийн, ако беше с дамски обувки с токчета.
От другата страна на пътеката имаше метални стълби, които водеха обратно към улица „Принсуотър“. Ейлийн се виждаше неясно на най-горното стъпало. Изабел подхвана тежките поли на роклята си и тракайки с ботуши, се заизкачва по стълбите. Когато стигна до горе, се огледа за Ейлийн.
Взираше се така известно време, застанала в началото на широкия път, към който бе обърната къщата на Пенхалоу.
Вече никъде не виждаше Ейлийн — момичето се бе изгубило сред множеството от хора. Но не само хора се тълпяха между къщите. На улицата имаше същества — демони — цели дузини, може би и повече, подобни на гущеровидното същество с хищните нокти, което Ейлийн бе убила под моста. Вече две-три тела бяха проснати на улицата, едното само на няколко крачки от Изабел — някакъв мъж, с изтръгнато половината съдържание на гръдния му кош. По сивата му коса Изабел позна, че е старец. Разбира се, че е, помисли си тя, мозъкът й едва-едва работеше, мислите й бяха блокирани от паниката. Всички възрастни са в Гард. Долу в града са останали само децата, старците и болните…
Обагреният в червено въздух започна да мирише на изгоряло, нощта бе изпълнена с викове и писъци. Вратите на всички къщи бяха отворени — хората излизаха от тях, после замръзваха на местата си, когато виждаха изпълнената с чудовища улица.
Това беше невъзможно, неестествено. Никога досега защитите на демоничните кули не са били преминавани дори от един-единствен демон. А сега бяха нахлули дузини от тях. Стотици. А може и повече, прииждащи по улиците като отровен прилив. Изабел имаше чувството, че се намира зад стъклена стена, през която може да вижда всичко, без да може да помръдне — да гледа, замръзнала, как един демон сграбчва едно бягащо момче и го вдига над земята, забивайки разкривените си зъби в рамото му.
Момчето пищеше, но писъците му се губеха във врявата, която раздираше нощта. Шумът ставаше все по-силен и по-силен: виещите демони, хората, зовящи се по име, звуци от тичащи нозе и счупване на стъкло. Надолу по улицата някой викаше нещо, което тя едва успяваше да разбере — нещо за демоничните кули. Изабел погледна нагоре. Високите върхове на кулите си стояха на стража над града както винаги, но вместо да отразяват сребристата светлина на звездите или дори червеното сияние на горящия град, те бяха мъртвешки бели като кожата на труп. Тяхната светлина беше изчезнала. Тръпки я побиха. Не е чудно, че по улиците пъплеха чудовища — по някакъв неведом начин демоничните кули бяха изгубили магическата си сила. Защитите, които бяха закриляли Аликанте хиляди години, ги нямаше.