Той я остави на земята и тя леко се олюля.
— Внимателно — рече той. — Един Кроучър демон ме улучи по рамото при моста Мериуедър. — Той сложи ръце на раменете й и заразглежда лицето й. — Но ти си добре, нали?
— Каква трогателна сцена — каза един студен глас.
Клеъри се обърна, ръцете на Люк още бяха на рамото й.
Зад нея стоеше висок мъж в синя пелерина, която се виеше около краката му, докато той пристъпваше към тях. Лицето му под качулката на пелерината беше като лице на изсечена статуя: високи скули с остри ъгловати черти и очи с тежки клепачи.
— Лушън — рече той, без да поглежда към Клеъри. — Трябваше да се досетя, че ти си в дъното на тази… тази инвазия.
— Инвазия? — повтори като ехо Люк и в този миг неговата глутница от ликантропи се озова зад него. Те се бяха придвижили толкова бързо и тихо, сякаш се бяха появили от нищото. — Не ние нахлухме в града ви, Консуле. А Валънтайн. Ние просто се опитваме да помогнем.
— Клейвът не се нуждае от помощ — тросна се консулът. — Не и от вашата. Със самото си влизане в Града от стъкло вие нарушавате Закона, независимо дали има защити, или не. Би трябвало да ти е известно.
— Мисля, че е пределно ясно, че Клейвът се нуждае от помощ. Ако не бяхме дошли навреме, мнозина от вас щяха да са мъртви.
Люк се огледа из залата; няколко групи ловци на сенки ги бяха наобиколили и се мъчеха да доловят какво става.
Някои от тях посрещнаха погледа на Люк с вдигната глава; други бяха свели очи, сякаш засрамени. Но никой, помисли си Клеъри с внезапна изненада, не изглеждаше ядосан.
— Направих го, за да докажа нещо, Малачи.
Гласът на Малачи беше студен.
— И какво има тук за доказване?
— Че имате нужда от нас — каза Люк. — Имате нужда от помощта ни, за да разбиете Валънтайн. Не само от помощта на ликантропите, но и от тази на всички долноземци.
— Какво могат да направят долноземците срещу Валънтайн? — попита надменно Малачи. — Лушън, ти поне знаеш за какво става въпрос. Някога и ти беше един от нас. Ние винаги сами сме устоявали на опасности и сме пазели света от злото. Сега ще посрещнем предизвикателството на Валънтайн със собствените си сили. Долноземците по-добре да не ни се пречкат. Ние сме нефилими, това е наша битка.
— Това не е точно така, не мислите ли? — каза един кадифен глас. Беше Магнус Бейн, облечен в дълга и блестяща пелерина, с многобройни халки по ушите, и гледаше с ирония консула. Клеъри нямаше представа откъде изведнъж се беше появил. — В миналото неведнъж сте ползвали помощта на магьосниците, за което и порядъчно сте им плащали.
Малачи се намръщи.
— Не помня Клейвът да те е канил в Града от стъкло, Магнус Бейн.
— Така е — рече Магнус. — Просто защитите са свалени.
— Наистина ли? — в гласа на консула се прокрадна ирония. — Не бях забелязал.
Магнус изглеждаше шокиран.
— Това е ужасно. Някой все трябва да ви е казал. — Той погледна към Люк. — Кажи му, че защитите ги няма.
На Люк му прекипя.
— Малачи, за Бога, долноземците са силни; ние сме много. Казах, че можем да помогнем.
Консулът надигна глас.
— А аз ти казах, че нито се нуждаем, нито искаме помощта ви!
— Магнус — Клеъри тихо се приближи до него и зашепна. Около Люк и консула се бе скупчило множество любопитни; беше почти сигурна, че никой няма да й обърне внимание. — Ела да поговорим, докато другите се разправят и не ни забелязват.
Магнус й хвърли бърз въпросителен поглед, кимна и я дръпна встрани, разрязвайки тълпата като отварачка за консерва. Никой от насъбралите се ловци на сенки или върколаци не изглеждаше склонен да стои на пътя на високия над метър и осемдесет магьосник с котешки очи и предизвикателна усмивка. Той я поведе към един по-спокоен ъгъл.
— Какво има?
— Взех книгата. — Клеъри я извади от джоба на омърляното си палто, като остави кални отпечатъци по подвързията с цвят на слонова кост. — Бях в имението на Валънтайн. Както каза, беше в библиотеката. И… — Тя млъкна, като се сети за пленения ангел. — Няма значение. — Тя му подаде Бялата книга. — Ето. Вземи я.