Алек първи се раздвижи и бутна Джейс пред себе си. Те почти бяха стигнали до портата, когато Клеъри усети, че китката я болеше — силно, сякаш се беше изгорила. Като погледна надолу, тя очакваше да види отпечатъци на местата, където я беше държал Себастиян, но там нямаше нищо. Само на маншета й имаше кръв, там, където се беше докосвал до лицето му.
Тя се намръщи, дръпна маншета върху все още болящата я китка и побърза да настигне другите.
12
De profundis
Ръцете на Саймън бяха почернели от кръв. Той се бе опитал да изтръгне решетката от прозореца и вратата на килията, но още при докосването им по дланите му се отпечатваха дълги обгорени кървящи ивици. След множество напразни опити той със стон се свлече на пода и гледаше вцепенено ръцете си, докато раните бързо завяхваха, наранената плът се затваряше, а почернялата кожа се свличаше като на бързо превъртане на видеолента.
Отвъд стената на килията Самюъл се молеше. Ако, когато злото ни връхлети като меч, присъда, мор или пък глад, ние застанем пред портите и в твоето присъствие и ти изплачем нашето страдание, тогава ти ще чуеш и ще ни помогнеш…
Саймън знаеше, че той не може да се моли. Беше опитвал преди, но името на Бог изгаряше устата му и засядаше в гърлото му. Недоумяваше защо може да мисли думите, но не може да ги произнася. И защо може да стои на слънце посред бял ден, но не може да каже една-единствена молитва.
По коридора димът започна да се кълби като прииждащ дух. Саймън усети мириса на изгоряло и чу пукането на огъня, плъзнал навсякъде, но се чувстваше странно отнесен, откъснат от всичко. Ама че ирония — да се превърнеш във вампир, да получиш така наречения вечен живот и после да умреш, когато си на шестнайсет.
— Саймън! — Гласът беше тих, но слухът му го долови сред пукота и бученето на приближаващите пламъци. Димът в коридора беше само предвестник на жегата, която вече беше налице и го притискаше като задушаваща стена. — Саймън!
Гласът беше на Клеъри. Би го познал навсякъде. Питаше се дали сега мозъкът му не извиква някаква представа, напомняне за нещо, което е обичал в живота си и което да го придружи, докато трае процесът на смъртта.
— Саймън, глупако! Тук съм! На прозореца!
Саймън скочи на крака. Съмняваше се мозъкът му да е извикал това. През сгъстяващия се дим той видя нещо бяло да се движи пред решетката на прозореца. Когато се приближи, белите неща се оказаха ръце, хванали пръчките на решетката. Той се покачи на леглото и надвика шума на огъня.
— Клеъри?
— О, слава Богу. — Една от ръцете се протегна и го хвана за рамото. — Дойдохме да те измъкнем оттук.
— Как? — настоя Саймън не без основание, но се чу звук от боричкане и ръцете на Клеъри изчезнаха, а след миг на тяхно място се появиха друг чифт ръце. Тези ръце бяха по-големи, безспорно мъжки, с изпъкнали кокалчета и изящни пръсти на пианист.
— Дръпни се. — Гласът на Джейс беше спокоен, решителен, все едно си говореха на някое парти, а не през решетката на бързо опожаряващия се затвор. — Да не искаш да те бутна.
Без да протестира, Саймън се подчини и се дръпна назад. Джейс стисна здраво решетката, кокалчетата му заплашително побеляха. Чу се оглушителен трясък и квадратната решетка се освободи от камъка, в който беше застопорена, и издрънча на пода до леглото. Дъжд от каменен прах се посипа като задушлив бял облак.
В празния квадрат на прозореца се появи лицето на Джейс.
— Саймън. ЕЛА. — Той протегна ръце надолу.
Саймън пое ръцете на Джейс. Усети, че го теглят нагоре, после го поеха на ръба на прозореца, а той се провря през тесния квадрат като змия, провираща се през тунел. Миг по-късно лежеше на влажната трева и гледаше втренчено скупчените разтревожени лица над себе си. Джейс, Клеъри и Алек. Всички те бяха свели загрижен поглед към него.
— Приличаш на изваден от боклука, вампире — рече Джейс. — Какво е станало с ръцете ти?
Саймън се надигна и седна. Раните по ръцете му бяха завехнали, но на местата, където бе държал решетките на килията си, още бяха черни. Преди да успее да отговори, Клеъри го сграбчи във внезапна, буйна прегръдка.
— Саймън — хлипаше тя. — Не мога да повярвам. Нямах дори представа, че си тук. До снощи си мислех, че си в Ню Йорк…
— Ами — каза Саймън — и аз не знаех, че си тук. — Той погледна гневно Джейс над рамото й. — Всъщност, беше ми казано, че не си.
— Никога не съм казвал това — отбеляза Джейс. — Само не те поправих, когато ти, сещаш се, когато изказа грешно предположение. Пък и току-що те спасих от това, жив да изгориш, така че нямаш право да се пенявиш толкова.