— Ловецо на сенки — рече той. Гласът му беше безпрекословен. — Покажи ни лицето си.
Самюъл въздъхна, после свали ръце. Саймън никога преди не беше виждал лицето му и не се беше замислял, че може да изглежда стар или мършав. Лицето на Самюъл беше наполовина скрито от гъста рошава сива брада, очите — потънали в дълбоки сенки, бузите — прорязани от бръчки. И въпреки всичко, той беше — някак си — странно познат.
Устните на Алек замърдаха, но от тях не излезе нито звук. Първи проговори Джейс.
— Ходж — рече той.
— Ходж? — повтори объркано Саймън. — Но как е възможно? Ходж… и Самюъл, той не може да…
— Е, очевидно това е Ходж — каза горчиво Алек. — Накарал те е да си мислиш, че е някой, който всъщност не е.
— Но той каза… — започна Саймън. Клеъри го стисна за ръката и думите замряха на устните му. Изражението на Ходж беше красноречиво. Не виновно или ужасено, че е разкрит, но толкова тъжно, че беше трудно да го гледаш.
— Джейс — каза много тихо Ходж. — Алек… толкова съжалявам.
Джейс направи ловко движение, сякаш се готвеше за бой. Той стоеше пред Ходж с изваден нож, острието му бе насочено към шията на стария наставник. Отразената светлина на огъня се плъзна по камата.
— Не ми трябва извинението ти. Искам да чуя основателна причина да не те убия в този момент, тук на място.
— Джейс — Алек изглеждаше притеснен. — Джейс, почакай.
Чу се внезапен пукот, когато част от покрива на Гард бе обхванат от оранжевите езици на огъня. Топлината караше въздуха да трепти и осветяваше нощта.
Клеъри виждаше всяко стръкче трева по земята, всяка бръчка от слабото и мърляво лице на Ходж.
— Не — каза Джейс. Безизразното му лице, когато сведе поглед към Ходж, напомни на Клеъри за едно друго, подобно на маска лице. Това на Валънтайн. — Знаел си какво е направил баща ми с мен, нали? Знаел си всичките му мръсни тайни.
Алек местеше неразбиращ поглед от Джейс към стария си наставник.
— За какво говорите? Какво става?
Лицето на Ходж се сгърчи.
— Джонатан…
— Винаги си го знаел и никога не си ми казал. Толкова години в Института, а така и нищо не ми каза.
Устата на Ходж увисна.
— Аз… аз не бях сигурен — прошепна той. — Когато не си виждал някого от бебе… не бях сигурен кой си, още по-малко какво си.
— Джейс? — Алек местеше поглед от най-добрия си приятел към своя наставник, сините му очи бяха ужасени, но нито един от двамата не обръщаше внимание на някого или на нещо друго. Ходж приличаше на човек, поставен в притискащо го менгеме, ръцете му болезнено потрепваха от двете му страни, очите му трескаво блуждаеха. Клеъри си спомни за спретнато облечения мъж в пълната с книги библиотека, който й бе предложил чай и приятелски съвети. Сякаш оттогава бяха минали хиляда години.
— Не ти вярвам — каза Джейс. — Знаел си, че Валънтайн не е мъртъв. Той сигурно ти е казал…
— Нищо не ми е казал — въздъхна Ходж. — Когато семейство Лайтууд ми съобщиха, че ще приютят сина на Майкъл Уейланд, аз нямах никакви сведения от Валънтайн, още от Въстанието насам. Мислех, че ме е забравил. Дори се молех да е мъртъв, но не знаех дали наистина е така. Ала в нощта, когато ти пристигна, Хюго ми донесе писмо от него. „Момчето е мой син.“ Това беше всичко, което той ми казваше. — Той хрипливо въздъхна. — Не знаех дали да му вярвам. Реших, че ще разбера… реших, че ще разбера, просто като те наблюдавам, но нямаше нищо, нищо, което да ми подскаже истината. Заключих, че това е просто номер от страна на Валънтайн, само че що за номер? Какво се опитваше да постигне с него? Ти нямаше представа, това ми бе пределно ясно, но относно целта на Валънтайн…
— Ти трябваше да ми кажеш какво съм — рече Джейс задъхано, сякаш думите излизаха с ченгел от устата му. — Тогава може би щях да съм в състояние да направя нещо. Евентуално да се самоубия.
Ходж повдигна глава и погледна Джейс през опушената си, мръсна коса.
— Не бях сигурен — повтори той, по-скоро на себе си, — а и докато се чудех… мислех си, че евентуално възпитанието може да се окаже от по-голямо значение, отколкото кръвта… че ти би могъл да бъдеш просветен…
— Просветен в какъв смисъл? Да не бъда чудовище? — Гласът на Джейс потрепери, но ножът в ръката му не мръдна. — Би трябвало да си наясно, че е невъзможно. Но той те е превърнал в долен страхливец, нали? Само че ти не си бил безпомощно дете. Можел си да се опълчиш.