Ходж сведе очи.
— Опитах се да направя най-доброто за теб — каза той, но дори за Клеъри думите му звучаха фалшиво.
— Докато Валънтайн се върне — рече Джейс. — И когато това стана, ти направи всичко, което той поиска от теб. Върна ме на него, сякаш съм куче, което си е негово, но което ти е оставил, за да се грижиш за няколко години…
— И после ни напусна — рече Алек. — Изостави всички ни. Наистина ли мислеше, че ще се скриеш тук, в Аликанте?
— Не съм дошъл тук, за да се крия — каза Ходж с безжизнен глас. — Дойдох тук, за да попреча на Валънтайн.
— Нали не очакваш да ти повярваме. — Сега Алек отново звучеше ядосано. — Ти винаги си бил на страната на Валънтайн. Можеше просто да му обърнеш гръб…
— Не бих могъл да го направя! — извика Ходж. — На родителите ви им беше даден шанс за нов живот… на мен такъв не ми е даван! Бях заточен в Института петнайсет години…
— Институтът беше нашият дом! — рече Алек. — Толкова ли е лошо да живееш с нас… да бъдеш част от семейството ни?
— Не става въпрос за вас. — Гласът на Ходж беше дрезгав. — Аз ви обичах, деца. Но вие си бяхте деца. А мястото, което не ти е позволено да напускаш, не може да ти бъде дом. Понякога минаваха седмици, без да разменя приказка с някой друг възрастен. Нямаше ловец на сенки, който да ми се довери. Дори и вашите родители не ме харесваха наистина; търпяха ме, защото нямаха избор. Аз не можех да се оженя. Не можех да имам собствени деца. Не можех да имам свой живот. А когато един ден вие, децата, пораснехте, щяхте да ме напуснете, така че нямаше да имам и вас. Живеех в страх, ако това изобщо може да се нарече живот.
— Не можеш да предизвикаш съжалението ни — рече Джейс. — Не и след това, което направи. А и от какво, за Бога, си се страхувал, при положение че прекарваше цялото си време в библиотеката? От микроби? Та нали само ние излизахме и се биехме с демоните!
— Той се е страхувал от Валънтайн — рече Саймън. — Недейте да го…
Джейс му хвърли унищожителен поглед.
— Млъквай, вампире. Не си пъхай носа, където не ти е работа.
— Не точно от Валънтайн — каза Ходж, като погледна Саймън, може би за първи път, откакто го бяха измъкнали от килията. В този поглед имаше нещо, което изненада Клеъри — нещо, подобно на привързаност. — А от собствената ми слабост пред волята на Валънтайн. Знаех си, че някой ден той ще се върне. Знаех, че ще се опита да вземе властта и да ръководи Клейва. И знаех какво ще ми предложи. Освобождение от проклятието. Живот. Място в този свят. Щях отново да бъда ловец на сенки, в света на Валънтайн. В този свят това никога нямаше да бъде възможно. — В гласа му имаше истински копнеж, който звучеше болезнено. — И знаех, че когато ми предложи всичко това, нямаше да имам силата да му откажа.
— И ето какъв живот живееш сега — заяде се Джейс. — Гниеш в килиите на Гард. Заслужаваше ли си да ни предадеш за такова нещо?
— Знаеш отговора — Ходж звучеше изтощено. — Валънтайн ме освободи от проклятието. Той се бе заклел да го направи и го направи. Мислех, че ще ме въведе обратно в Кръга и в това, което е останало от него. Но не го направи. Дори той не ме искаше. Разбрах, че в неговия нов свят няма място за мен. И знаех, че съм предал всичко, което имах, за една лъжа. — Той сведе поглед към сключените си мърляви ръце. — Само едно нещо ми беше останало… една възможност да придам на живота си смисъл. След като научих, че Валънтайн е убил Мълчаливите братя и се е сдобил с Меча на смъртните, знаех, че ще започне да търси Огледалото на смъртните. Знаех, че му трябват и трите реликви. Знаех също и че Огледалото на смъртните е тук, в Идрис.
— Почакай. — Алек вдигна ръка. — Огледалото на смъртните? Искаш да кажеш, че знаеш къде е? И у кого?
— У никого — рече Ходж. — Никой не може да притежава Огледалото на смъртните. Нито нефилим, нито долноземец.
— Ти наистина си превъртял там долу, нали? — каза Джейс, като кимна с брадичка към горящия прозорец на затвора.
— Джейс! — Клеъри гледаше притеснено към Гард, чийто покрив бе увенчан с корона от червено-златисти пламъци. — Огънят се разраства. Трябва да се махаме оттук. Можем да говорим долу в града…
— Петнайсет години бях заключен в Института — продължи Ходж, сякаш Клеъри не беше казала нищо. — Дори не можех да подам ръката си навън. Цялото време прекарвах в библиотеката, търсейки начини да се освободя от проклятието на Клейва, тегнещо върху мен. Научих, че само Реликвите на смъртните могат да го отменят. Четях книга след книга, разказващи истории из митологията за ангела, за това, как е излязъл от езерото, държейки реликвите на смъртните, и как ги е предал на Джонатан Ловеца на сенки, първия нефилим, както и за това, че те са три: Бокал, Меч и Огледало…