— По-добре Елай — отговори му без колебание Синтия. Много е вероятно хората, които са свършили това тук, да се намират в момента в Деспърейшън. Съмнявам се няколко души полиция, дори с помощ от областния център, да се справят с тях.
— Да, но хората, които са извършили това, могат спокойно да се намират и някъде по шосето — възрази Стив. Спомни си караваната, мотоциклета на шефа…
— Имаше минаващи коли — напомни му тя и подскочи от уплаха при падането на някакъв голям предмет в близост до камиона. Издрънча на метал. — Божичко, Стив, не можем ли просто да се разкараме от това шибано място?
И на Стив не му се стоеше на зловещия паркинг, но поклати глава в отказ.
— Не и преди да обмислим ситуацията. Проблемът е изключително сериозен. Четиринайсет трупа, без да броим шефа и хората от караваната.
— Семейство Карвър.
— Ще гръмне из цялата страна, щом се разбере. Ако сега се върнем в Елай и се окаже, че само на километър от града има ченгета с радиостанция, и ако за това време ония, конто са извършили убийствата, са успели да духнат безследно… е, ще има да отговаряме на въпроси. На много въпроси.
Лампичките от таблото осветяваха лицето й в зелено, все едно й беше лошо.
— Да не намекваш, че ще ни обвинят нас, че сме го сторили?
— Нямам представа, но ще ти кажа едно: нито ти си дукесата на Уиндзор, нито аз съм й братовчед. Ние сме двойка типове, срещнати случайно на пътя. Ти какви документи носиш със себе си? Шофьорска книжка имаш ли?
— Не можах да издържа изпита. Много се притеснявах.
— Социални осигуровки плащаш ли?
— Ами, изгубих си някъде картона. Мисля, че го забравих у оня, дето искаше да ми изяде ухото, но си спомням номера.
— Изобщо имаш ли с какво да докажеш коя си?
— Имам талон за намаление в „Тауър Рекърдс & Видео“ — тросна му се Синтия. — Две дупки още и ще спечеля безплатен компактдиск. Тъкмо се бях наточила, на „Идват вълците“… С тая музика, дето ни се предлага от пустинята, подходящо заглавие. Доволен ли си?
— Много — направи гримаса Стив и прихна да се смее. Тя го изгледа продължително и като че ли сенки преминаха по зеленото й чело. Очите й също потъмняха и Стив започна да се чуди няма ли да му се нахвърли да види колко кожа е способна да издере с нокти. Но вместо това Синтия на свой ред се засмя, пискливо и някак безпомощно. Той протегна ръка:
— Я ела тук за секунда.
— Не се прави на смешен с мен — предупреди го тя, но се примъкна на седалката и без всякакво колебание облегна глава на рамото му. Стив усещаше как цялото й тяло трепери. Ако им се наложеше да излязат от камиона, щеше да замръзне с дрипавата си тениска. По тези места след залез слънце температурите падаха повече от рязко.
— Толкова ли държиш да слезем в града?
— Най-много държа да ям сметанов сладолед в Дисниленд, но все пак мисля, че трябва да огледаме мястото. Ако нещата са нормални…, ако изглеждат нормални… ще се опитаме да намерим местната полиция да й съобщим на нея. Но ако забележим и най-малка подробност, която да ни се стори необичайна, надуваме газта и бягаме право в Елай.
Синтия го изгледа тържествено.
— Ще ти напомня това обещание.
— Така и трябва.
Стив превключи на скорост и подкара бавно към шосето. Златното сияние, което пробиваше през облаците прах на запад, беше придобило кехлибарен цвят. Нови звезди се бяха появили по небосвода, но с приближаването на пустинната буря, все по-трудно се забелязваха.
— Стив? Дали не носиш случайно пистолет със себе си?
Той поклати глава, мина му през ума да се върне в сградата на минното дружество и да потърси, но веднага се отказа от подобни намерения. Там повече кракът му нямаше да стъпи, за нищо на света.
— Пистолет нямам, но имам ей такова голямо швейцарско ножче, с всякакви джаджи по него. Има даже лупа.
— Чувствам се много по-спокойна така.
Стив се чудеше дали да не я попита за статуетката, любопитно му беше дали и на нея не й бяха минали през ума странни — експериментални — идеи като неговите. В крайна сметка не посмя. Също като мисълта да се върне обратно в къщата, и тази му се стори твърде злокобна. Изкара камиона на пътя и без да сваля ръка от раменете на момичето до себе си, продължи към града. Гъсти маси от пясък се въртяха пред светлините на фаровете, приемайки подобни на човешки силуети форми. Колкото и да не искаше, Стив постоянно се сещаше за висящите по куките трупове…
5.
Трупът на сестра му го нямаше пред стълбите, а това вече беше нещо. Дейвид застана за минутка пред двукрилата остъклена врата и огледа улицата. Беше се стъмнило. Въпреки че наситено синьото небе си оставаше все тъй чисто и ясно, пясъците бяха покрили като с гъста мъгла градчето. От отсрещната страна на улицата, върху покрива на някакво заведение стърчеше табела: „КАФЕ И ВИДЕОКЛУБ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, която се клатеше напред-назад от вятъра. Точно под табелата, на тротоара, бяха седнали два койота, вперили погледи в него. Между тях, напомняща с развяната си на вятъра перушина на някоя овехтяла с годините дамска шапка с пера, беше кацнала голяма, гологлава птица. Дейвид предположи, че става дума за лешояд. Лешоядът си клечеше между двата койота и хич не му мигваше окото.