— Не е възможно — каза си Дейвид, но колкото и да не му се вярваше, гледката си оставаше все същата.
На бърза ръка се облече, без да сваля поглед от вратата, която му се падаше вляво. Върху матовото стъкло бяха изписани с боя думите: „ОБЩИНСКИ СЛУЖБИ ДЕСПЪРЕЙШЪН“, под тях стоеше приемното време: от девет до четири. Дейвид си завърза маратонките и отвори вратата, готов всеки момент да се обърне на другата страна и да побегне, усети ли някаква опасност… усети ли нещо да се движи, по-точно казано.
„Но къде да избягам? Къде мога да избягам?“. Помещението беше потънало в мрак и тишина. Дейвид опипа с лявата си ръка стената, представяйки си как някой или нещо го сграбчва в тъмното за китката, но нищо не се случи. Пръстите му докопаха пластмасовата плочка на електрическия ключ, сетне и самия ключ. Включи светлината, изчака за секунда очите му да привикнат с крушките на старомодните полилеи, след което пристъпи по-смело навътре. Точно насреща му се намираше дълъг тезгях с няколко прозореца за гишетата. Прозорците бяха с решетки също както в старовремските банки от филмите. На едно от стъклата пишеше: „ДАНЪЧЕН ИНСПЕКТОР“, на съседното: „ЛОВНИ БИЛЕТИ“, на трето: „МИНЬОРСТВО И АНАЛИЗИ“. Последният прозорец беше по-малък и на него стояха надписи: „СЗСОМ“ и „ФЕДЕРАЛНИ Р-ДБИ ЗА ЗЕМЕПОЛЗВАНЕ“. На стената зад гърба на служителите беше изписано с дебели червени букви: „СРЕД ТАЗИ ТИШИНА ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС“.
„Мисля, че нещо вече се надигна — каза си Дейвид и обърна глава да огледа и другата половина от помещението. — Нещо не особено…“
Така и не довърши мисълта си. Очите му се разтвориха широко и той трябваше да прикрие устата си с ръце, за да не извика. За момент цветовете се изгубиха пред очите му, аха-аха и щеше да припадне. За да предотврати опасността, Дейвид притисна с длани двете си слепоочия, колкото главата му да го заболи повторно. Най-накрая отпусна ръцете си край тялото и с подивели от ужас очи, с разтреперана уста се вгледа в това, което го чакаше в отсрещния край на помещението. На стената стояха заковани закачалки за дрехи. На първата от страната на прозореца беше оставена каубойска шапка с лента от змийска кожа. На двете съседни бяха овесени две жени, едната застреляна, другата изкормена. Втората, изкормената, имаше дълги червени коси и го гледаше с отворена, застинала като в предсмъртен писък уста. Вляво от нея се люшкаше мъж, облечен в униформа цвят каки; очите му бяха сведени към земята, кобурът за пистолета зееше празен. Най-вероятно това беше Пиърсън, колегата на Ентрейджиън. До полицая висеше друг мъж, облечен в оплискана с кръв овехтяла тениска. Последна по ред беше Пай. Бяха я овесили за яката на фланелката с МотоКопс. На тениската беше нарисувана Каси Стайлс, застанала със скръстени ръце и сияеща усмивка пред машината си за сънища. Каси открай време беше любимото моточенге на Пай. Главата на Пай се люлееше свободно на строшения й врат, гуменките й безпомощно се протягаха към земята.
Дейвид обаче не можеше да откъсне поглед от ръцете й: мънички и розови, с едва-едва разтворени пръсти. „Не мога да я докосна, не мога дори да я приближа!“ Нямаше как. Трябваше да я приближи, освен, ако нямаше намерение да я остави така да си виси заедно с другите жертви на Ентрейджиън. В крайна сметка, за какво служеха големите братя, особено онези, които не се бяха показали достатъчно големи, за да я спасят от Торбалан и неговата неописуема злина?
Дейвид прибра двете си ръце една в друга и отново ги вдигна пред лицето си. От засъхналата сапунена пяна по тялото му кожата започваше да го сърби. Той затвори очи и заговори. Гласът му до такава степен трепереше от ужас, че не приличаше на неговия.
— Господи, знам, че сестра ми е при Теб и че това, което стои пред мен, е само спомен. Моля Те, помогни ми да сторя каквото трябва за нея. — Отвори отново очи и я погледна по-внимателно. — Обичам те, Пай. Съжалявам за всеки път, когато съм ти крещял или съм те скубал за плитките.
Това последното му дойде много. Той коленичи на пода и сгуши сведената си глава между двете си ръце. За да не изгуби съзнание, на няколко пъти си пое дълбоко въздух. Сълзите му прокараха тънки бразди през зеленикавата маска по лицето му. Това, от което най-много го болеше, беше съзнанието за онази врата, която преди няколко часа се беше затръшнала между двама им: тя никога повече нямаше да се отвори, не и на този свят. Дейвид никога нямаше да изпраща Пай за среща, никога нямаше да я види как уцелва коша само две секунди преди сирената. Тя никога повече нямаше да иска от него да я гледа, когато застава с главата надолу, нямаше повече да се чуди дали лампичката в хладилника остава да свети, щом затворят вратата. Едва сега Дейвид разбираше защо хората от Библията раздират дрехите си от мъка.