Когато най-после се успокои, той издърпа един от столовете до стената и го постави под Пай. Погледна ръчичките й, розовите й длани, и мисълта му отново понечи да се стрелне надалеч. С усилие на волята Дейвид се съсредоточи пред себе си: самият факт, че е способен да го стори, го изненада приятно. Но щом застана прав на стола и се вгледа по-отблизо в неестествената белота на лицето й, в потъмнелите й устни, съзнанието му за сетен път се размъти, душата му потъна в непоносима скръб. Без да се отпуска, Дейвид даде известен простор на мъката си. Каза си, че ще е по-добре за самия него, ако го стори. За пръв път му се случваше да види труп на мъртвец, ала ставаше дума за Пай и на него не му се искаше да се плаши от сестричката си, още по-малко да му се повдига при вида й. Вместо да мисли за мъртвото тяло пред себе си, по-добре да се потопи в скръбта си.
„Побързай, Дейвид.“
Не беше сигурен дали беше чул собствения си глас или онзи, другия, но при тези обстоятелства нямаше значение. Гласът беше прав. Пай беше мъртва, но баща му и останалите горе в килиите още не бяха. Освен това трябваше да мисли и за майка си. Това беше най-мъчителното от всичко, по-мъчително дори от мисълта за Пай, защото за нея поне не беше знаел какво ще й се случи. Докато сега побърканото ченге беше отвлякло майка му в неизвестна посока и кой знае какво й правеше в момента. Каквото си поискаше…
„Няма да мисля за това. Няма да си позволя да мисля за това.“
Вместо това си припомняше дългите часове, които Пай, гушнала Мелиса Сърчицето в скута си, беше прекарвала пред телевизора, за да гледа „Анимации-побъркации“. През последната година и нещо професор Побъркация бе изместен в сърцето й от моточен гетата (най-вече от Каси Стаил с и красивия полковник Хенри), но именно за стария учен се сещаше сега Дейвид. В главата му звучеше една от мелодийките на професор Побъркация и той я запя на глас, докато се пресягаше през трупа на убитото момиченце, за да откачи фланелката й от куката.
„Този смахнат старец… играеше на…“
Главата й безпомощно се отпусна на рамото му. Стори му се невъобразимо тежка: как бе могло толкова малко момиченце да я носи на крехките си рамене?
„Играеше на щрака-щрак със моя палец…“
Дейвид се обърна на другата страна и се смъкна тромаво от стола. От тежестта се олюля, но успя да се задържи на крака, след което отнесе Пай до прозореца. Докато вървеше, оправи с ръка раздърпаната й тениска. Беше се скъсала, но само малко. Положи я на земята, като внимаваше главата й да не се удари о паркета. Майка му го беше научила още по времето, когато Пай беше малко бебе и той беше искал да я държи в скута си. Беше ли й пял тогава? Не можеше да си спомни. Сигурно.
„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак…“
От двете страни на прозореца стояха окачени грозни, тъмнозелени завеси, тесни, затова пък дълги от тавана чак до пода. Дейвид откъсна едната от кукичките и я придърпа при себе си.
„Лудият старчок си тръгва за дома…“ Дейвид просна пердето до тялото на сестра си и започна глупавата песничка отначало. Искаше му се да й донесе Мелиса Сърчицето за компания, но Лиса беше останала при караваната. Пренесе Пай върху платнището и я зави със свободната половина. Придърпа зеления плат до лицето й и се почувства по-добре, много по-добре. Вече можеше да си представи как двамата са у дома и сестра му си е легнала да спи.
„Тропа-тропа щрака-щрак, дай на просяка петак — повтори той на глас, — лудият старчок си тръгва за дома.“ Дейвид се наведе и целуна Пай по челото. — Обичам те, Пай — каза й той за последно и закри лицето й с пердето.
Прибра ръце между коленете си и остана за минутка надвесен над сестра си, опитвайки се да си овладее чувствата. Когато се усети поуспокоен, се изправи на крака. Вятърът виеше навън, нощта всеки миг щеше да се спусне напълно, пясъкът трополеше по стените и прозорците подобно на хиляди човешки пръсти. В ушите му се набиваше остро, монотонно стържене на метал — скръц-скръц-скръц, — нещо на улицата непрестанно се въртеше. По едно време някакъв тежък предмет се стовари на земята пред сградата и от трясъка Дейвид чак подскочи като ужилен.