Отдалечи се от прозореца и с колебливи стъпки мина зад дългия тезгях. Повече трупове не видя, затова пък забеляза разсипаните по пода книжа зад бюрото на данъчния инспектор. По хартията личаха засъхнали петна от кръв. Столът на чиновника, с дълги крака и висока облегалка, лежеше прекатурен на паркета.
В служебното помещение имаше сейф, зеещ широко отворен (Дейвид не виждаше никъде пари, само огромни купища документи, останали непокътнати по местата си). Вдясно от него бяха наредени няколко бюра. Вляво имаше две затворени врати, и двете с тебелки със златни букви. На едната пишеше „НАЧАЛНИК НА ПРОТИВОПОЖАРНАТА ОХРАНА“ тя не го интересуваше. За разлика от другата, тази на Началника по гражданска безопасност. Джим Рийд, това му беше името.
— „Началник по гражданска безопасност. Това, което в по-голям град бихте нарекли шеф на полицията“ — промърмори под носа си Дейвид и се насочи смело към вратата. Беше отключена. Отново прокара ръка по стената, напипа ключа за лампата и светна. Първото нещо, което забеляза, беше огромната еленска глава, окачена на стената, вляво от бюрото. Следващото — убития човек зад същото това бюро. Беше се килнал на облегалката на стола си. Ако не бяха химикалките, забити в двете му очи и табелката, подаваща се от устата му, можеше да мине за заспал, толкова естествена беше позата, която заемаше. Двете му ръце стояха вързани пред изпъкналия корем. Носеше риза в цвят каки, както и колан през рамото, досущ като този на Ентрейджиън.
Отвън се дочу нов трясък от паднал тежък предмет и койотите започнаха да вият като същински хор от дяволи, пръкнали се от ада. Дейвид пак се стресна и за всеки случай хвърли поглед през рамо да не би Ентрейджиън да се е вмъкнал в стаята, без да го е чул. Нямаше никого, затова насочи вниманието си обратно към шефа на полицията. Знаеше точно какво трябва да стори и се убеждаваше, че щом е могъл да се докосне до мъртвата Пай, значи няма да му е трудно и с трупа насреща.
Най-напред обаче посегна към телефона. Очакваше връзката да е прекъсната и се оказа прав. Натисна за всеки случай един-два пъти бутоните, каза: „Ало, ало“ в слушалката, но нищо не се получи.
„Рум сървис, пратете ми стая“ — помисли си неволно Дейвид, докато връщаше слушалката на мястото й, и чак потръпна от ужас при спомена. Заобиколи бюрото и застана до полицая с химикалките в очите. Табелката с името му — „ДЖЕЙМС РИЙД, НАЧАЛНИК ПО ГРАЖДАНСКАТА БЕЗОПАСНОСТ“ — си стоеше на мястото на бюрото, следователно тази в устата му беше друга. На частта, която се подаваше измежду зъбите му, можеше да се прочете: „ДОТУК“.
Дейвид надуши позната миризма, но не беше нито на одеколон, нито на афтършейв. Погледна прибраните ръце на мъртвеца и по дълбоките бръчки на кожата се сети: лосион за ръце, ако не съвсем същият, какъвто използваше майка му, то поне подобен. Джим Рийд се е мазал с него малко преди да бъде убит.
Дейвид се опита да погледне в скута му, но не успя. Мъжът беше толкова дебел, а и столът му беше толкова близо до бюрото, че момчето не можеше да види, каквото търсеше. В самия център на облегалката беше пробита малка дупка, по нея можеше да се съди, че полицаят е бил застрелян. Химикалките му бяха забодени в очите (така поне се надяваше Дейвид), след като вече е бил умрял. „Хайде, давай по-бързо.“
Най-напред Дейвид издърпа стола по-далеч от бюрото, но в следващия миг нададе вик на уплаха и отскочи встрани, преди натежалият труп на Джим Рийд да наруши баланса си и да се стовари като чувал с картофи на земята. Подобно на снаряд табелката изхвръкна от устата му. Въпреки че падна с опакото нагоре, Дейвид имаше време да прочете пълното й съдържание: „НЕГРИТЕ ДОТУК“.
Опря коляно в земята и се наведе над мъртвеца. Сърцето му ускоряваше ритъма си. Панталоните на Рийд бяха разкопчани и отдолу се показваше бельо, каквото едва ли носеше всеки ден (широки копринени гащи с цвят на праскова); но Дейвид едва ли им обърна голямо внимание. Търсеше друго, затова въздъхна с облекчение, щом го намери. На единия си хълбок Рийд носеше служебния си пистолет. От другата страна висеше ключодържател, вързан за една от гайките на панталоните му. Прехапвайки устна, някак си убеден, че мъртвият полицай ще посегне (о, по дяволите, мумията ни преследва) и ще го сграбчи за ръката, Дейвид започна да се бори с ключодържателя. Халката дълго време се опъваше, преди да благоволи да се отвори. Дейвид трескаво се разтърси из ключовете, молейки се да намери каквото му трябваше… Имаше късмет. Между пръстите му се показа познатият квадратен ключ с черната магнитна лента, ключът от вратите на килиите горе. Така поне се надяваше.