Дейвид прибра връзката ключове в джоба си, хвърли най-сетне любопитен поглед към зеещия дюкян на полицая и разкопча кобура на пистолета. Извади оръжието и го пое с две ръце. Искаше едновременно да премери тежестта и да се наслади на онова усещане за насилие, което се излъчваше от предмета. Оръжието не беше автоматичен пистолет — от онези, при които пълнителят стои в дръжката, а обикновен револвер-барабанлия. Момчето обърна дулото към себе си, като внимаваше да не докосне, без да иска, с пръст спусъка: искаше да огледа по-добре барабана. Доколкото виждаше, във всяка от дупките стоеше зареден патрон, така че проблеми не биваше да възникват… Може би гнездото, което сега се намираше в затвора, беше празно — полицаите от филмите често правеха така, да не би да се прострелят по погрешка, — но сетне си каза, че и така да е, страшно нямаше: щеше просто да натисне спуска два пъти вместо един.
Обърна пистолета на другата страна и внимателно огледа дръжката. Търсеше къде е предпазителят. Не намери такъв, затова дръпна леко спусъка. Когато се увери, че петлето се надига от мястото си, бързо отпусна пръста си. Не искаше да стреля, без да се налага. Нямаше представа колко интелигентни животни са койотите, но ако изобщо разбираха от нещо, то това трябваше да са оръжията.
Върна се обратно в голямото помещение. Вятърът продължаваше да напира откъм улицата, сипейки пясък по прозореца. От последните отблясъци на слънцето небето се оцветяваше в пурпурночервено. Скоро щеше да изглежда напълно черно. Дейвид погледна за последно грозното зелено перде и силуетът, който се подаваше под плата. „Обичам те, Пай“ — си каза той наум, след което излезе на стълбището. Застана за миг пред вратата, пое си на няколко пъти дълбоко въздух със затворени очи и пистолет, насочен към земята.
— Господи, никога през живота си не съм стрелял с пистолет — рече Дейвид. — Моля те, помогни ми да използвам този, както трябва. В името на Исус. Амин.
След което предпазливо заизкачва обратно стълбите.
ГЛАВА ТРЕТА
1.
Мери Джаксън седеше на койката в килията, гледаше в ръцете си и кроеше кръвожадни планове по адрес на зълва см, Деирдре Фини. Сещаше се за хубавичкото й, бледо личице, за сладичката й, тъповата усмивчица, за изящните й, ренесансови къдрички. Деирдре не вкусваше месо („Това е жестоко, не мислиш ли?“), затова пък пушеше като комин, о, да, Деирдре вече от години движеше здраво с онова леке Панама Ред… Същата тази Деирдре, която се забавляваше с детинските лепенки с господин Усмивчо, сега бе станала причина за гибелта на брат си, за това снаха й да гние в арестантската килия на някакъв забутан градец, чакайки смъртната си присъда, и то само защото наркотиците бяха до такава степен разяли мозъка й, че беше забравила за марихуаната под резервната гума в багажника.
„Не си справедлива — обади се онази, по-трезвомислещата половина от съзнанието на Мери. — Всичко стана заради регистрационния номер, не заради наркотика. Заради номера ви спря Ентрейджиън. Все едно Ангелът на смъртта попада на врата без знак. Ако не беше марихуаната, щеше да се залови за друго. Още от мига, в който попаднахте на мушката му, сте си били обречени. Знаеш, че е така.“
Но Мери не искаше да знае нищо подобно; да преценява събитията по този начин, да отдава всичко на сляпата съдба, струваше й се още по-ужасно и потискащо. По-добре щеше да се чувства, ако стовареше цялата вина върху раменете на загубената Питърова сестра, ако си представеше как някой ден Деирдре й попада в ръцете… Най-много я привличаше мисълта за боя на голо — в Хонконг прибягваха до такива мерки срещу крадците, — но пък често отиваше по-далеч и си представяше как завира тока на обувката си в малкия, стегнат задник на зълва си. Беше готова на всичко, само и само онзи празен неразбиращ поглед на Деирдре да отстъпи място на ужаса, който я беше обхванал сега; искаше й се да й изкрещи в лицето: „ЗАРАДИ ТЕБ УБИХА БРАТ ТИ, ТЪПА КУЧКО, ЧУВАШ ЛИ КАКВО ТИ ГОВОРЯ?“, да се увери, че онази най-сетне проумява какво й се казва.
— Насилието поражда насилие — заключи тя на глас, без да откъсва поглед от дланите си. Говореше спокойно, като учителка в клас. При тези обстоятелства мисълта, че си приказва сама на себе си, й се струваше напълно естествена. — Знам, всеки го знае, и все пак понякога е толкова приятно да си мислиш подобни неща.
— Какво? — стресна се Ралф Карвър. Звучеше като замаян. Дори й хрумна наглед странното сравнение, че съседът й по килия е изкуфял също като зълва й.